Да играеш с огъня [bg]

29.

Следене

Тръгнаха си от Убежището и поеха по по-тесните дъблински улички. Когато стигнаха до Темпъл Бар4, Скълдъгъри паркира Бентлито и изминаха останалото разстояние пеша. Въпреки дегизировката си, детективът привличаше обичайните любопитни погледи от посетителите на многобройните кръчми и ресторанти.

Прекосиха централния площад и си проправиха път през стотината ученици, които се шляеха около мястото. Валкирия харесваше Темпъл Бар, претъпкан и кипящ от живот. Гърмеше музика, отвсякъде се чуваха разговори и смях. Ако обаче не успееха да спрат Гротескния, преди да свърши нощта всичко това щеше да бъде прах, развалини и крясъци.

Стигнаха до магазин с ярко изографисана стена и Скълдъгъри почука. Отвътре долетяха гласове и след няколко мига вратата се разтропа и се отвори. На прага стоеше млад мъж, на не повече от двадесет и пет. Веждите, носът, ушите и устните му бяха перфорирани от обеци, носеше протъркани дънки, тениска на „Тин Лизи“ и кучешки нашийник.

— Здравей, Финбар — поздрави го детективът. — Тук съм да си събера принадлежностите.

— Човекът-череп? — отвърна Финбар по начин, който демонстрираше ясно, че естественото му състояние е леко недоумение. — Ти ли си? Каква е тая гигантска коса и тия гигантски очила, бе, човек?

— Дегизировка.

— А. Да, схванах. Яко. И, хей! Колко време мина, а?

— Откакто говорихме за последно?

— Мда. Години, нали?

— Един месец, Финбар.

— М? А, верно. Окей. И кого си водиш?

— Аз съм Валкирия Каин — каза момичето и стисна ръката му. Носеше много пръстени.

— Валкирия Каин — затърколи името в устата си младежът. — Готино. Аз се казвам Финбар Роунг5. С Черепа сме стари дружки, нали така?

— Не съвсем.

— Да, не съвсем, наистина — заклати глава Финбар. — По-скоро сътрудници или… или… колеги, е не колеги, ама… в смисъл, поназнайваме се, таковата…

— Ще трябва да те накарам да побързаш малко — успя да се вмести Скълдъгъри. — Дадох ти да ми пазиш един малък куфар и ми трябва.

— Куфар?

— Черен. Казах ти, че ми трябва за някои неща в резерва, за спешни случаи.

— Спешен ли е случаят?

— Боя се, че да.

Очите на Финбар се разшириха и обеците му заблещукаха на слънцето.

— Леле-мале. Няма да умирам, нали?

— Надявам се не.

— И аз, човече. И аз. Толкова много имам да изживея, сещаш ли се? Ей, казах ли ти, че с Шарън ще се женим? Най-сетне, а?

— Финбар, не знам коя е Шарън и куфарът наистина ми трябва.

— Добре, човече — закима Финбар. — Ще видя дали мога да го намеря. Все някъде трябва да е, нали тъй?

— Така сочи законът на вероятностите. — Финбар се прибра, а Валкирия погледна Скълдъгъри очаквателно.

— Какво му е на тоя?

— У него са другият ми пистолет, малко куршуми, разни други работи, бомба с шип, една стара книга, която така и не зачетох, тесте карти…