Драконът на Негово Величество [bg]

— Точно така е — кимна Лорънс. — Спомни си, че всички смятат китайците за най-изкусни в развъждането на дракони. Другите трябва да гледат на теб като на идеал, и те моля и за миг да не се съмняваш в себе си. Помисли само как те похвали Селеритас тази сутрин…

— Но аз не мога да бълвам огън или да плюя киселина — въздъхна Темерер, все още потиснат. — И не съм голям колкото Максимус. — Той помълча малко. — Той и Лили ядоха първи. Останалите от нас трябваше да изчакат, докато те свършат, и чак после ни позволиха да ловуваме групово.

Уил се намръщи. Не му бе хрумнало, че драконите могат да си имат собствена йерархия.

— Драги мой, в Англия никога не е имало дракон като теб, тъй че превъзходството ти още не се е установило — рече той, опитвайки се да намери обяснение, което да утеши Темерер. — А може и да е свързано с първенството на едни капитани пред други… Спомни си, че аз съм най-младши от всички.

— Това ще е много глупаво. Ти си по-възрастен от повечето и имаш голям опит — изтъкна Империалът, забравяйки за терзанията си, възмутен от евентуалното пренебрежение към Лорънс. — Ти си печелил битки, а повечето от тях още се обучават…

— Така е, макар че нещата във въздуха са много по-различни, отколкото във водата. Но е вярно, че старшинството и чинът не гарантират мъдрост и класа. Моля те да не го взимаш толкова присърце. Сигурен съм, че когато послужим година-две, ще получиш заслуженото си признание. Но да се върна на въпроса — достатъчно ли яде? Ако не, веднага ще се върнем на терените за хранене.

— О, не, нямаше недостиг на храна. Хващах, каквото си пожелая, и другите никак не ми се пречкаха.

Той млъкна, явно все още предразположен към униние. Уил го подкани:

— Хайде, дай да те изкъпем.

Темерер се оживи от възможността и след като прекара близо час в игра с Левитас в езерото, а междувременно кадетите го изтъркаха добре, доброто му настроение се върна. Той се сгуши около Лорънс в топлия двор и мъжът се приготви да му почете. Уил забеляза как Темерер поглежда често към верижката си от перли и злато и я докосва с връхчето на езика си, сякаш искаше да се успокои. Лорънс се опита да вложи повече топлота в гласа си, докато четеше, и загали нежно предния крак, на който бе седнал.

По-късно същата вечер бе леко притеснен, когато влезе в офицерския клуб, и в същия миг в стаята се възцари неловка тишина. Гранби стоеше покрай пианото до вратата и докосна многозначително челото си, за да го поздрави:

— Сър!

Това бе странна проява на нахалство, която едва ли можеше да бъде укорена. Лорънс реши да отговори така, сякаш поздравът е искрен, и рече учтиво:

— Господин Гранби — след което кимна към всички присъстващи и продължи с разумна, не твърде бърза крачка. Ранкин стоеше в дъното и четеше вестник. Уил се присъедини към него и скоро двамата подредиха дъската за шах, която Джереми свали от един рафт.