Драконът на Негово Величество [bg]

— Не, пристигнах едва вчера. Капитан Уил Лорънс, на вашите услуги — отвърна Лорънс. Дланта на Ранкин бе силна, а той самият бе приветлив и нестеснителен. Уилям лесно намери общ език с него и без изненада научи, че Ранкин е син на граф Кенсингтън.

— Семейството ми винаги е изпращало третите синове в Корпуса и в старите дни, преди Короната да образува Корпуса и да запази драконите за себе си, един от далечните ми предци имал два — разказа Ранкин. — Тъй че нямам проблеми с прибирането вкъщи. Все още поддържаме малък терен, и често се отбивах там дори и по време на обучението си. Това е предимство, което ми се ще повечето летци да имаха — добави той по-тихо, хвърляйки поглед около масата.

Лорънс не желаеше да изразява мнение, което би се тълкувало като критика. Нямаше проблеми Ранкин да говори за това, защото бе един от летците, но от собствените му устни навярно щеше да прозвучи като обида.

— Сигурно не е лесно за момчетата да напускат дома толкова рано — рече Уилям, запазвайки тактичност. — Във Флота не взимаме… искам да кажа, Флотът не взима младежите, преди да навършат дванадесет, и дори тогава остават на сушата между пътуванията и им се полага време вкъщи. На вас трудно ли ви беше, сър? — обърна се той към Бъркли.

Бъркли изхъмка и преглътна. Изгледа Ранкин малко сурово, преди да отговори.

— Май не. Ревах малко, но човек свиква, пък и тук здравата пришпорваме хлапетиите, да не се затъжат твърде за дома. — Той се върна към яденето си, без да се старае да поддържа разговора, ето защо Лорънс просто се обърна и продължи разговора си с Ранкин.

— Закъснях ли… о-о-о, не? — Оказа се слабоват младеж, висок за възрастта си, а гласът му още не бе възмъжал. Видът му бе в пълен безпорядък, докато бързаше към масите. Дългата му рижа коса се подаваше наполовина от опашката му. Той спря рязко до тях и бавно и неохотно зае мястото от другата страна на Ранкин, понеже само то бе останало свободно. Въпреки младостта си момчето явно бе капитан — на рамото на шинела му се виждаше двойката златни пластини.

— О, даже никак, Катрин. Позволи ми да ти налея вино — каза Ранкин. Лорънс, който все още гледаше с изненада новодошлия, за миг си помисли, че му се е счуло. Тогава видя, че случаят определено не беше такъв — момчето наистина ce оказа млада дама. Уилям се огледа наоколо с празен поглед. Това не правеше впечатление на никого и явно нямаше никаква тайна — сътрапезникът му се обръщаше към нея с учтивост и уважение и й сервираше от блюдата.

— Нека ви представя — каза Ранкин. — Капитан Лорънс на Темерер, това е госпожица… не, простете. Това е капитан Катрин Харкорт на, хм, Лили.

— Здрасти — промърмори момичето, без да вдигне поглед.

Лорънс усети как се изчервява. Тя стоеше там с панталони, които очертаваха всеки сантиметър от краката й, а единственото, което държеше ризата й затворена, бе шалът й. Той отмести поглед към не толкова смущаващото й лице и успя да каже: