Камъните падат, всички умират [bg]

— Рейчъл е няма — отговори тя. — От пет години.

— Изгубила е гласа си?

— Не го е изгубила, кретен такъв — процеди през зъби Лия. — Вашите хора са го откраднали от нея.

О.

Изправих се бавно, в съзнанието ми милиарди неща се плъзнаха към местата си, а аз успях да добавя само:

— Ето защо двете с Хедър сте престанали да бъдете приятелки.

Лия кимна.

— Е, поне това беше началото. В онзи ден преди около пет години Рейчъл се събуди и нямаше глас. Попитах Хедър дали знае защо. Хедър отговори, че не е искала да отнема гласа й, целяла да й отнеме абсурдния вкус за мода, защото знаела, че така ще ме зарадва. Щеше да ме зарадва, тъй като Рейчъл все се обличаше като побъркан сенатор или нещо от сорта. Все още го прави. Но… но не това е най-важното. Хедър твърдеше, че целта изобщо не е била гласът на Рейчъл да бъде откраднат. Тя ми го каза веднага след като се беше случило, а аз не й повярвах — направи пауза. — Трябваше, но не повярвах.

Гласът на Рейчъл. Резултат от желанието на Скалата за нещо по-солидно от онова, което семейството ми е предложило. Хедър не е била първата жертва в подобна ситуация. Беше се случвало и преди.

— А тя продължаваше да ме преследва, да ме моли отново да бъдем приятелки. Продължаваше да упорства с години, а аз все я прогонвах, докато…

— Докато?

Лия преглътна тежко.

— Докато не размислих. Опитах се да се спазаря. В началото помолих Хедър да открадне нечий чужд глас и да го даде на Рейчъл, тогава можехме отново да сме приятелки. Тя отказа. Тогава предложих да направи така, че Джеси да се… — тя млъкна, а очите й се разшириха.

Но вече беше казала повече от достатъчно.

— Да се влюби в теб? — довърших вместо нея.

Тя кимна, а бузите й порозовяха докато се взираше в неподвижния Чехов.

— И това ми отказа.

— Ами, всъщност не можем да правим точно такива неща. Имам предвид, онова с гласа, може би. Но тогава Рейчъл щеше да звучи като някой друг. А и това с влюбването?

— Можеше да намери начин — заяви Лия с тон, който не търпи възражение. — И все пак не пожела. Дори не искаше да опита. А ако само беше опитала, щеше да бъде достатъчно, разбираш ли? Затова все така не й обръщах внимание. Игнорирах я в продължение на пет години.

— Е, това е…

— Извинявай, почакай, игнорирах ли казах? — беше присвила очи. Изправи се на крака, тонът й беше остър, а дланите стиснати. — Не, не я игнорирах. Кого заблуждавам? Бях толкова… толкова подла и… и що за тъпак може да си, след като някой умира за теб, при положение че си се държал гадно с него в продължение на цели пет години?

— Е, целта й не е била такава — казах аз и вдигнах ръце, сякаш така можех да я спра да вика. — Искала е да…

— Знам какво е искала да направи, Аспън! Мога да чета!

И тогава, просто така, Лия се разплака. Хлипаше. Скри лице в дланите си, а раменете й се разтресоха.

Бягай, бягай, бягай, подсказваше ми тихо гласче в дълбините на съзнанието ми. Бягай, докато още имаш възможност. Разплаканите хора ме плашеха до лудост.