Камъните падат, всички умират [bg]

Излязох рано на следващата сутрин, измъкнах се от закуска с бележката на Хедър, мушната в задния ми джоб. Бранди попита къде ще ходя, но аз отговорих само, че няма да се бавя.

Лия броеше пари на касата, когато влязох, и вдигна поглед при звука на звънчето над вратата.

— Аспън — учуди се тя и пъхна малка купчинка петачки в едно отделение. — Здрасти.

Вместо отговор просто вдигнах хартиения плик. За миг тя погледна объркана, но после се усети. Затвори касата с бедро, излезе иззад щанда и дръпна плика от ръката ми.

— Прочел си го вече — каза тя и се намръщи на скъсания ръб на плика. — Нали?

— Добро утро и на теб — казах, леко подразнен от тона й. Все пак й бях направил услуга, като го потърсих, нали?

— Тя го написа за мен, не за теб — каза тя. — Не биваше да го четеш.

— Виж, трябваше да разбера какво става…

— Писмото е мое — каза тя. — Нямаше право да го четеш преди мен.

— Този младеж притеснява ли те? — чух познат глас зад гърба си. Беше Хари, собственикът на магазина, чието изражение представляваше смесица от шеговитост и нещо друго.

— Не — отговори Лия и разтърка чело с ръка. — Съжалявам. Не спах добре снощи. Имаш ли нещо против да използваме задната стая за малко?

Хари посочи празното пространство пред нас.

— Ще те извикам, ако се струпа твърде много народ.

Лия не отговори, само кимна и тръгна към дъното на книжарницата. В този момент се замислих, че каза използваме, така че я последвах.

Тя ме поведе през завеса с мъниста в стил седемдесетте в мърляво антре с метални етажерки, претъпкани с книги повече, отколкото бих си представил, че е възможно. Накрая се озовахме в тесен офис, достатъчно голям да побере само стол на колелца, бюро и още една тясна етажерка. На бюрото лежеше свита оранжева котка, положила глава върху твърда компютърна клавиатура. Примигна няколко пъти срещу мен, но накрая отново заспа.

— Това е Чехов — представи го Лия и нежно прокара длан по гърба му. — Най-мързеливото същество във вселената.

— Здрасти, Чехов — поздравих и го почесах бързичко зад ухото. Не ми обърна никакво внимание.

Лия седна на единствения стол, стисна устни и започна да чете. Часовникът на стената тиктакаше. Котката мъркаше тихо в съня си. Облегнах се на касата на вратата и се загледах в Лия.

— Паразит — промърмори тя след малко, а после отново се умълча. Не можех да преценя дали съзнателно беше прочела думата на глас.

Тя обърна листа от другата страна.

След още малко промърмори:

— Супердраматично наистина — сега примигваше по-бързо. Зачудих се дали не трябва да си тръгна.

Накрая се разсмя леко сълзливо, докосна косата си и вдигна поглед към мен. Като че ли искаше нещо. Носни кърпички? Твърдение, което магически ще я накара да се почувства по-добре в цялата тази история? Прегръдка?

Наложих си да заговоря. Успях да измънкам само:

— Е… да. Това е писмото.