Камъните падат, всички умират [bg]

— Не, божичко, не — отвърна баба. — Баща ти живее точно така, както иска вашето правителство. Всичко се документира, всичко е явно. Дори плаща данъци — при последното тя сбърчи нос, сякаш беше подушила миризма на боклук. — Не, само ние. Членовете на семейство Куик в Три Пийкс винаги са се ползвали от различна степен на защита… на анонимност, ако щеш, заради работата, която вършим.

— Ритуалът на триадата?

— Същият. Това е тайна дейност и е много опасна. Ако някой някога разбере какво правим, какви сме… Е, ще бъде зле за нас, мога да те уверя.

Това не беше единствената причина да е опасно. Писмото на Хедър го доказваше. Но стига баба да не беше по-добра лъжкиня, отколкото смятах, не знаеше нищо по въпроса.

— Аспън, миличък — промълви тя и понечи да хване ръката ми. Треперенето не предизвика толкова силен шок, след като вече бях подготвен за него. — Много съжалявам за това, което се е случило с теб. Баща ти, ако съм права за действията му, не е имал право да рови така в съзнанието ти.

Точно така, по дяволите. Крадяхме спомени от други хора, не помежду си. Беше обратното на това, което трябваше да бъде. Направо беше нередно.

— И стига да те интересува, искам да знаеш, че можеш да разчиташ на едно: моята Холи няма да наруши правилото. Очевидно и аз също, след като изобщо не мога да се свързвам — добави с усмивка тя. — Просто не позволявай един инцидент да накърни доверието ти в семейството ни. Нали? Докато си тук, си в пълна безопасност.

Дори не се бях замислил за това — че татко може да не е единственият Куик, който е нарушил кардиналното правило на семейството ни.

— Благодаря — отвърнах и й позволих да стисне ръката ми. Въпреки странния тремор, въпреки старостта й, изведнъж ме обзе усещането, че съм напълно разбран, може би дори за пръв път в живота ми. Точно баба ми беше схванала толкова добре как се чувствах в тази ситуация. А дори не се беше наложило да обяснявам.

Качих се на горния етаж, готов да се нахвърля върху татко с обвинения. Но когато се озовах там, открих пропуснато обаждане в телефона си. Не от татко.

От мама.

Не се беше обаждала от два дни.

Изведнъж целият гняв се изпари от мен, краката ми омекнаха и аз се свлякох в леглото. Беше звъняла. Беше оставила гласово съобщение. Щеше да бъде същото безумие както винаги: че ме обича, че й липсвам и иска да й ида на гости, дрън, дрън.

Но този път по някаква причина натиснах „Пусни“.

„Аспън, мама е. Просто се обаждам да ти кажа, че те обичам. Знаеш всичко останало, което искам да ти кажа, затова няма да го повтарям. Но това е единственото, което винаги си струва да споделя, нали? Въпреки че си ми ядосан. Обичам те. Обади ми се. Моля те, обади ми се.“

Изведнъж вече нямах сили да говоря с татко. Вероятно можех просто да остана в Три Пийкс, да живея в стаята на мъртвата си братовчедка и да забравя, че някога съм имал родители. Или можех да открадна спомените му за мен, така че да забрави, че някога е имал дете. Заслужаваше го.