Частен сектор
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен сектор». Краткое содержание книги:
От мига, в който попада в луксозния офис на голяма юридическа фирма във Вашингтон, Шон Дръмънд надушва нещо гнило. Докато се опитва да разбере какво се случва в една чужда за него среда, в която се сключват сделки за милиарди долари в областта на високите технологии, пътува се с частни самолети до екзотични острови и се обещават невероятни печалби, идва първият шок. На паркинга на Пентагона брутално е убита негова приятелка и колежка, напуснала неотдавна същата фирма. Шон Дръмънд се чувства задължен да помогне на полицията. Само след дни са открити нови жертви, всичките жени. Медиите непрекъснато говорят за сериен убиец с почерк, напомнящ за известен престъпник от близкото минало. Паниката расте с всеки изминал час. Шон с ужас осъзнава, че има някаква връзка между убийствата и най-големия клиент на фирмата, медиен магнат. Единственият човек, на когото Шон Дръмънд може да разчита в собственото си разследване, е прокурор Джанет Мороу, сестра на първата жертва.
— В смисъл на отмъщение или справедливост? — Аз кимнах и тя отговори: — Аз съм служител на правосъдието. Работя вътре в системата и вярвам в нея въпреки всичките й слабости.
— Радвам се да го чуя. Друго не бих приел.
Ето че и двамата казахме верните думи. Всъщност за мен правосъдието беше отмъщение, особено ако изпържат убиеца на горещия стол. Но не бях сигурен дали и тя иска точно същото. Насочихме се към пицата и общите приказки, но настроението беше безвъзвратно съсипано, после подносът опустя, а дон Джими Джоунс разчисти чиниите и ни донесе сметката.
На излизане казах на Джанет:
— Ще те откарам до хотела.
— Не още — възрази тя. — Мислех да идем да претърсим апартамента на Лайза.
— Какво?
— Не е далече. Искам да го огледаме сега.
— Мислех си, че сме на едно мнение — имаме работа със сериен убиец.
— А аз си мислех, че сме на едно мнение за още нещо всичко това са предположения. Нека Мартин и Спинели работят по тази линия.
— Преведи, ако обичаш.
— Ще вземем предпазни мерки.
— Предпазни?
— Да. Все някой трябва да обмисли останалите мотиви и възможности.
Подобно упорство ми се видя необичайно и взех да се чудя дали Джанет Мороу не знае повече, отколкото споделя, дали няма някакво солидно основание да подозира, че във фактите, както ги виждахме засега, зеят широки пробойни.
Ако бях прав, значи имаше някаква причина тя да не сподели подозренията си с мен. Което изглеждаше странно, но аз бях прекарал с тази дама достатъчно време, за да разбера, че тя играе по свои собствени правила. С две думи, единственият начин да разнищя загадката беше да й играя по свирката, което пък ми напомни онова древно предупреждение любопитството уби котката.
Но аз имам кучешки нрав. Значи нямаше страшно.
15
Като стана дума за котки, домоуправителят на Лайза се казваше Феликс. Лайза бе живяла в приятен и изискан, но доста обширен жилищен комплекс в Александрия, на няколко завоя след изхода от магистрала 1–395 към Дюк Стрийт. Комплексът изглеждаше модерен, на не повече от петнайсетина години, просторен, чист и добре поддържан; приятна стартова площадка за млади професионалисти, устремени само нагоре. Колите бяха предимно сааб и волво, имаше много дървета, храсти и цветни лехи и ако не беше декември, сигурно щеше да гъмжи от стилни красавици и жизнерадостни юпита, подмятащи бъргъри на скарата в задния двор.
След като показах военната заповед, която ме назначаваше за кризисен офицер, а Джанет доказа с шофьорска книжка, че е сестра на жертвата, Феликс, който изглеждаше сравнително дружелюбен, склони да ни пусне в апартамента й. Между другото, Феликс имаше телосложение на гардероб и приличаше на пенсиониран боксьор, с неуверените, насечени движения на човек, получил повече удари, отколкото е раздал.
Заедно с него бяхме изминали няколко метра към къщата на Лайза, когато той се обърна към Джанет.
— Ей, сестра ви беше чудно момиче. Голяма сладурана.
— Благодаря — отвърна Джанет.
Той леко се смути.
— Аз… ъъъ… с нея бяхме приятели.
— О… Не знаех. Много неща не знаехме за живота й тук. Обикновено тя идваше да ни вижда.
— Да, знам. Винаги наглеждах къщата, когато я нямаше. След малко той добави: — Всички тук я обичаха, ще знаете. Симпатично момиче беше. — Пак помълча и попита: — Ще има ли погребение?
— Да. Само още не сме решили къде точно.
— Нали ще ме имате предвид?
— Непременно, Феликс.
Повървяхме мълчаливо. Най-сетне той каза:
— Когато времето беше хубаво, тя ме канеше на барбекю. Повечето от тукашните… Търсят ме само когато имат оплаквания, нали разбирате. Това най-много й харесвах на Лайза. Не беше като другите.
Джанет се усмихна сърдечно.
— Сигурно и тя си е мислила, че не си като другите.
Той се ухили, сведе очи към грамадните си ходила и ни поведе по пътеката към вратата на къщата. Изрови от джоба си връзка ключове, огледа ги и избра един. Пъхна го в ключалката и се опита да го завърти. Никакъв резултат.
Наведе се и огледа ключа.
— Не разбирам. Същият е.
— Може би е сменила ключалката — предположих аз.
Той поклати глава.
— Използвах го, за да вляза, след като я убиха. Спрях газта и отоплението, нали разбирате, да не се навъртат сметки.
Той посегна към колана си, откачи от една гайка фенерче, включи го и насочи лъча през страничния прозорец. Прилепи лице до стъклото и промърмори:
— Леле боже… гледай какво става.
Надникнах през рамото му. Зърнах разпилени по пода палта, прекатурени столове и подхвърлих:
— Предполагам, че не е било така, когато си влизал.
— Лайза винаги поддържаше спретнато. Добра наемателка беше.