Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
— Така че сега разбирате какво търсим, нали?
Морисън кимна:
— И всичко това — ако успеем да прочетем мислите на Шапиров. Ако наистина там има нещо, а не е било само мечти.
— Възможността не си ли струва риска?
— Склонен съм да повярвам — каза тихо Морисън. — Много сте убедителна. Защо Наталия не употреби тези аргументи?
— Наталия си е Наталия. Тя е практична личност, а не мечтател. Винаги успява да се справи.
Морисън се обърна към Калинина, която седна от лявата му страна и се загледа напред с отнесен поглед, който придаваше на профила й израз на непрактичен мечтател, но, за разлика от Шапиров, вероятно не мечтаеше за завладяването на Вселената. При нея мечтите изглеждаха по-близо до дома.
— София, вашето нещастие не е моя работа, както казахте, но ми споменаха за вас и Юрий.
— Аркадий! — проблеснаха очите й. — Знам, че е бил той. Той е… — тя поклати глава — При цялото му образование и гениалност, той си остава просто един селянин. За мене той винаги е бил брадат селяк с бутилка водка в ръка.
— Мисля, че той е загрижен за вас по свой начин, дори и да не се изразява поетично. Всеки би трябвало да бъде загрижен.
Калинина хвърли яростен поглед към Морисън, сякаш сдържаше думите си.
Морисън я докосна нежно.
— Защо не ми разкажете за него? Мисля, че мога да ви помогна и освен това съм най-подходящия събеседник, тъй като съм външен за вашия колектив. Уверявам ви, че можете да ми се доверите.
Калинина отново го погледна, този път почти признателно.
— Юрий! — процеди тя. — Всеки друг би могъл да бъде загрижен, но не и Юрий. Той няма чувства.
— Сигурно някога е бил влюбен във вас.
— А дали е бил? Не вярвам. Той има… има… — тя вдигна очи и разпери ръце, които трепереха и като че ли търсеха подходящата дума — фикс-идеи.
— Не винаги сме господари на емоциите и реакциите си, София. Ако е срещнал друга жена и мечтае за нея…
— Няма друга жена — намръщи се Калинина. — Няма! Това е само оправданието, зад което се крие! Ако изобщо ме е обичал, това е било единствено защото бях под ръка, защото можех да задоволя неопределената физиологична потребност и защото също участвах в проекта, така че нямаше нужда да губи много време с мене. Докато е включен в този проект, той не би възразил срещу връзката ни — тиха, ненатрапчива, през свободното време.
— Работата…
— Не е необходимо да запълва всеки миг. Казах ви, че има фикс-идеи. Той възнамерява да стане новия Нютон, новия Айнщайн. Иска да направи толкова фундаментално, толкова велико откритие, че за бъдещето да не остане нищо. Той ще вземе размишленията на Шапиров и ще ги превърне в сериозна наука. Юрий Конев ще стане същината на естествените науки, а всичко останало ще бъде странично.
— Нима това не са прекрасни амбиции?
— Не и когато заради амбициите си е готов да пожертва всичко и всички, дори да отрече собственото си дете. Аз? Какво значение има? Аз мога да бъда пренебрегната, отхвърлена. Аз съм възрастна. Мога сама да се грижа за себе си. Но бебето? Детето? Да отрече, че й е баща? Да се откаже от нея? Да я отхвърли? Тя би го отвличала от работата му, би имала изисквания към него, би консумирала част от времето му тук и там… и ето, той настоява, че не й е баща.
— Генният анализ…
— Не! Трябва ли да го завлека в съда и да го принудя да приеме официалното решение? Да обсъждаме намеците му? Децата не се раждат непорочно. Все някой трябва да е бащата. Той намеква… не, той твърди, че имам безразборни връзки. Не се поколеба да изкаже като мнение, че самата аз не знам кой е бащата на моето дете, тъй като се лутам между многото възможности. Трябва ли да се старая да направя против неговата воля толкова низък човек официално доказания баща на детето си? Не, нека сам да дойде и да признае, че той е бащата и да се извини за стореното. Аз може би ще му позволя да хвърля на детето по един поглед от време на време.
— Въпреки това имам усещането, че все още го обичате.
— Дори и да е вярно, това е моето проклятие — горчиво рече Калинина. — Не трябва да се превръща и в проклятие на детето ми.
— Заради това ли е трябвало да бъдете убеждавана да се подложите на тази миниатюризация?
— И да работя с него? Да, заради това е. Казаха ми, че не мога да бъда заменена и че онова, което може би ще направим за науката е далеч по-значимо и се намира отвъд всякакви лични чувства, всяка омраза или гняв. Освен това…
— Освен това?
— Освен това, ако откажа да участвам в проекта, ще загубя положението си на съветски учен. Ще загубя привилегиите си и добавките към заплатата, което е без значение за мене, но значи много за дъщеря ми.