Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
— Но все пак повредите са възможни — настоя Морисън.
— Разбира се, че са възможни. Почти всичко е възможно. Възможно е след две минути триметров метеорит да удари Земята, да проникне през планината над нас, да избухне в тази стая, да разруши кораба и нас, а също и целия проект за броени секунди. Въпреки че едва ли ще се случи.
Морисън отпусна глава върху ръцете си и се замисли дали, ако корабът започне да се загрява, ще успее да усети топлината, преди белтъчините на мозъка му да се денатурират.
30.
Измина повече от половин час преди Морисън да се почувства сигурен, че предметите извън кораба се смаляват и се доближават до нормалните си размери.
— Сетих се за един парадокс — рече Морисън.
— Какъв е той? — попита Калинина, като се прозя.
Очевидно беше последвала собствения си съвет за разумността на почивката.
— Докато ние се смаляваме, обектите извън кораба ни изглеждат по-големи. Не трябва ли дължината на светлинните вълни също да става по-голяма, тоест вълните да станат по-дълги, докато ние се смаляваме? Не би ли трябвало всичко навън да ни изглежда червеникаво, тъй като едва ли навън има достатъчно ултравиолетова светлина, чиято дължина да нарасне и да замести по-късовълновата видима светлина?
— Ако можехте да видите светлинните вълни навън, те наистина щяха да ви изглеждат така, както ги описахте — отговори Калинина. — Но вие не ги виждате. Вие виждате светлинните вълни само след като са навлезли в кораба и са проникнали в ретината ви. Тъй като навлизат в кораба, те попадат под въздействието на миниатюризационното поле, което автоматично скъсява дължината им, така че виждате светлината в кораба по същия начин, както бихте я видели и навън.
— Ако светлинните вълни намаляват дължината си, те би трябвало да увеличават енергията си.
— Да, ако константата на Планк в кораба имаше същата стойност, както и извън. Но константата на Планк намалява в миниатюризационното поле — това е същността на миниатюризацията. При скъсяването си, светлинните вълни запазват съотношението си към редуцираната константа на Планк и не увеличават енергията си. Аналогичен е случаят с атомите. Те също се смаляват и въпреки това взаимодействията между отделните атоми и между субатомните частици, които ги изграждат, остават същите, каквито са и извън кораба.
— Но гравитацията се променя. Тук тя е по-слаба.
— Силните, електромагнитните и слабите взаимодействия се описват от квантовата механика. Те зависят от константата на Планк. А какво става с гравитацията? — Калинина сви рамене. — Въпреки двувековните усилия, квантовия характер на гравитацията не беше доказан. Честно казано, мисля, че промяната на гравитацията при миниатюризация е достатъчно доказателство, че гравитацията няма квантов характер и че по принцип природата й не е квантова.
— Не мога да повярвам — вмъкна Морисън. — Двата века провали може би просто означават, че все още не сме навлезли достатъчно дълбоко в проблема. Теорията за свръхструните най-накрая почти успя да ни даде търсеното обединено поле.
Дискутирането на подобни проблеми го облекчаваше. Едва ли можеше да го прави, ако мозъкът му се загряваше.
— Както сам казахте „почти“ — каза Калинина. — Все пак, мисля, че Шапиров беше съгласен с вас. Както той отбеляза, щом веднъж успеем да свържем константата на Планк със скоростта на светлината, ще имаме не само практическия ефект от миниатюризацията и деминиатюризацията, но и ще имаме възможността теоретично да разработим връзката между квантовата механика и теорията на относителността и най-сетне ще получим добра теория за обединеното поле. При това една по-проста теория, отколкото бихме могли да си представим.
— Може би — отвърна Морисън. Знанията му не бяха достатъчни, за да продължава спора.
— Шапиров би казал — разгорещено продължи Калинина, — че при ултраминиатюризация, гравитацията би била достатъчно близо до нулата, за да може да бъде пренебрегната, така че скоростта на светлината би била достатъчно голяма, за да я приемем за безкрайна. При практически нулева маса, инерцията също ще бъде практическа нула и всеки обект, например този кораб, би могъл да бъде ускорен до произволна скорост с почти нулева енергия. На практика бихме имали антигравитация и свръхсветлинни пътувания. Химическите двигатели, казваше той, ни дадоха Слънчевата система; йонните двигатели биха ни дали най-близките звезди, но релативистичната миниатюризация би ни дала цялата Вселена.
— Красива картина! — възкликна Морисън, запленен от възможностите.