Забранена зона
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Забранена зона». Краткое содержание книги:
В строго охраняваната зона под Маунт Драгън е скрит тайнственият изследователски комплекс, за които със страхопочитание говори дори посветения елит на компанията „Джиндайн“ — световен лидер в генното инженерство. Ето защо младият учен Гай Карсън счита за чест поканата да работи там рамо до рамо с най-големите светила на съвременната микробиология и генетика. Ръководена от гениалния и далновиден откривател Брент Скоупс, „Джиндайн“ е на път да постигне невиждан пробив, който обещава да донесе неизброими ползи за човечеството… Но когато Карсън осъзнава какво всъщност се върши зад херметично изолираните стени на забранената зона — вече няма връщане назад: и в буквалния, и в преносния смисъл. Попаднал в челюстите на убийствен капан, Карсън трябва не само да отвоюва живота си, но и да спре надигащия се апокалиптичен кошмар с невъобразими последствия…
— По закона за поверителността на информацията същността на изследванията ни ще остане тайна, независимо от хода на проверката. Нищо няма да стигне до средствата за масово осведомяване. — Сингър се размърда неловко на подиума. — Искам да наблегна на едно: всеки в „Маунт Драгън“ трябва да оказва пълно съдействие на господин Тийс. Това е заповед пряко от Брент Скоупс. Мисля, че няма нужда от повече обяснения.
В залата цареше тишина. Сингър кимна:
— Добре. Сега господин Тийс може би ще поиска да каже няколко думи.
Мъжът с болнавия вид се приближи до микрофона, без да изпуска куфарчето си.
— Здравейте — заговори, по устните му заигра тънка усмивка. — Казвам се Гилбърт Тийс, можете да ме наричате Джил. Предполагам, че ще остана тук през следващата седмица, може би малко повече, ще си вра носа навсякъде. — Той се засмя, кратък, писклив смях. — Това е стандартна процедура в такива случаи. Разбира се, ще говоря лично с повечето от вас и, разбира се, ще имам нужда от помощта ви, за да разбера какво точно се е случило. Знам, че ще е много трудно за пряко засегнатите.
Той замълча, явно бе казал всичко, което възнамеряваше.
— Някакви въпроси? — попита накрая.
Никой не поиска думата. Тийс се отдръпна от микрофона.
Сингър отново заговори:
— Обеззаразяването на Ниво–5 приключи и ние решихме да го отворим незабавно. Колкото и да ви е трудно, очаквам утре всички да се явите на работа. Изгубихме много време и трябва да наваксаме. — Той прокара ръка по челото си. — Това е. Благодаря за вниманието.
Тийс изведнъж се изправи, вдигна ръка:
— Доктор Сингър? Може ли още една дума?…
Сингър кимна и инспекторът отново излезе на подиума:
— Отварянето на Ниво–5 не е моя идея, но то може би ще ми помогне в проверката. Малко съм изненадан, че господин Скоупс не е сред нас. Останал съм с впечатлението, че той обича да присъства, поне в компютърния смисъл на думата, на такива събрания.
Той замълча в очакване, но нито Сингър, нито Най пожелаха да обяснят.
— В такъв случай — продължи Тийс — бих искал да задам на всички един основен въпрос. Може би ще изкажете някакви предположения на индивидуалните ни срещи. — Той направи пауза, после продължи: — Чудя се защо аутопсията и кремацията на Брандън-Смит са извършени толкова бързо и в такава тайнственост.
Никой не продума. Тийс, все така стиснал куфарчето си, отново се усмихна за кратко и последва Сингър.
Въпреки че Карсън не бързаше много за работа на следващата сутрин, повечето изолационни костюми още стояха на местата си. Това не го изненада; никой не гореше от желание да се върне в Камерата на смъртта.
Докато се преобличаше, стомахът му се сви. От нещастието бе изминала почти една седмица. Макар че от време на време виденията от инцидента — дупката в костюма на Брандън-Смит, червените драскотини по бедрото й — отново му се явяваха, той почти беше забравил Камерата на смъртта. Сега си спомни всичко: тесните коридори, застоялия въздух, чувството за постоянна опасност. Той затвори очи и опита да прогони страха.
Тъкмо си нахлузваше шлема, когато в съблекалнята влезе Де Вака. Погледна го:
— Май не бързаш много.
Той вдигна рамене.
— Нито пък аз — призна тя.
Настъпи неловко мълчание. Не бяха разговаряли много след смъртта на Брандън-Смит. Карсън предполагаше, че колежката му усеща чувството му за вина и не иска да го измъчва допълнително.
— Е, поне пазачът оцеля — каза тя.
Карсън кимна. Последното, което искаше сега, бе да обсъжда нещастието. Металната врата с големия предупредителен знак го чакаше в другия край на стаята. Навремето така си беше представял газовите камери в концентрационните лагери.
Де Вака започна да си навлича костюма. Карсън я изчака, по някаква причина не искаше да минава сам през отровния душ.
— Онзи ден излязох да пояздя — сподели той. — Стига да не виждаш „Маунт Драгън“, пустинята е много красива.
Де Вака кимна:
— Винаги съм харесвала пустинята. Хората казват, че е грозна, но аз мисля, че на света няма по-красиво място. Кой кон взе?
— Дорестия жребец. Излезе доста добър. Една от шпорите ми е счупена, но дори не се наложи да ги използвам. Ако намеря някой да ми я поправи тук, ще е голямо чудо.