Сребърният каньон
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Сребърният каньон». Краткое содержание книги:
Той започна да ме обработва със студена животинска ярост, с поглед обзет от онзи налудничав садистичен блясък. В главата ми избухваха мълнии с всеки пореден удар.
Преднамерено се отпуснах надолу към края на сеното и се хвърлих с цялата си тежест върху краката му. Той залитна и в невъзможност да ме достигне, отстъпи крачка назад и замахна с крак да ме изрита. Хвърлих се с рамото върху него и той падна на пода. Скочих покрай него, сграбчих едно въже и се плъзнах на пода на хамбара.
Той се изправи и тръгна към стълбата. Близо до вратата някой извика:
— Пак започнаха!
И в този миг Морган Парк се нахвърли върху мен.
Сега вече трябваше да приключа, веднъж и завинаги с него. Избягнах първия му удар и забих един ляв прав в разцепената му уста; от разбитите устни шурна кръв. Този път обаче беше значително по-бавно от предишния ден и кръвта изглежда го разтревожи доста. Финтирах, после го изблъсках здраво в ребрата. Извъртях се на място и стоварих посрледователно три здрави удара в корпуса му преди да посегне към мен, после отново се извих и този път го ударих в лицето.
Той беше озадачен. Изгаряше от желание да ме убие, но но аз внимателно избягвах ръцете му. Той замахна и аз се плъзнах под удара му с дясно кроше в челюстта му.
Това го замая за миг, аз направих широка крачка и стоварих сдвоения си юмрук в челюстта му. Ударът ми го събори на пода. Отстъпих крачка назад и го зачаках да се изправи.
Зад мен се беше събрала тълпа, но този път бяха мълчаливи, хора, ужасени от гледката разкрила се пред очите им.
Морган Парк се изправи и този път се втурна с приведена глава срещу мен, размахвайки диво юмруци. Дръпнах се мигновено встрани, протегнах крак и го препънах; той полетя тежко на пода. Отново се изправи решен на всичко. И когато се обърна към мен аз го ударих.
Ударът ми се стовари върху челюстта му така както брадва се стоварва върху ствол на дърво. Политна и падна, този път по лице. Остана така неподвижен и замрял и аз разбрах, че боят ни беше приключил.
Умората изведнъж смаза плещите ми; бях се наситил за цял живот на размяната на юмруци. Вдигнах шапката си и минах покрай мълчаливите мъже. Взех пушката си и я напъхах в калъфа й до седлото. Никой не пророни и дума, но всички гледаха втренчено разбитото ми лице и разкъсани дрехи.
На вратата се сблъсках с шерифа Уил Тарп. Той спря и ме измери с поглед.
— Не ти ли казах повече да не се биеш в този град, Бренан?
— Какво трябваше да направя? Да го оставя да ми счупи главата ли? Той ме е проследил до тук.
— По-добре си почини — предложи Тарп. — И когато си поемеш дъх, махни се от града за известно време.
Направих крачка към вратата, но той отново ме спря.
— Арестувам Парк за убийство. Имам официално потвърждение на информацията ти.
В момента обаче жадувах единствено само за студена вода. Поне една бъчва.
И въпреки това докато вървях към ресторанта на Майка О’Хара от ума ми не излизаше онова ведро вода изляна върху главата ми в салона. Дали наистина беше Мойра или само така ми се е сторило?
Измих лицето си и позакърпих ризата си, след което влязох в ресторанта. Кий Чейпин вече беше там.
Говори малко докато се хранех и ми предаде пестеливо събитията. Челюстта ме болеше здраво и аз дъвчех много внимателно.
— Букър е още в града — каза Чейпин. — Какво ли е намислил?
В момента това много не ме вълнуваше. Но докато още изпия кафето си започнах да се удивлявам. Това вече беше моята родина, моят дом. Беше важно за мен, както беше важна и Мойра.
— Дали не ми се е привидяло или Мойра наистина беше там снощи?
— Не ти се е присънило. Беше там.
Налях си още една чаша кафе и размислих над факта. Значи тя не ме беше отблъснала изцяло.
— По-добре отскочи до доктор Уест. Лицето ти има нужда от малко закърпване.
Чистият въздух отвън ми подейства добре. С пълен стомах вече се чувствах като нов човек. Гълтах с наслада кристалния планински въздух и се наслаждавах на топлите слънчеви лъчи.
Крачех по улиците с пълни гърди. Бях бръкнал в торбата на света и бях избрал този град. Тук бях решил да остана, да пусна корени, да построя ранчо. Старият Бол ми беше завещал фермата си, и аз бях дал дума. Вече преставах да бъда онзи буен и непокорен млад ездач и се превръщах в постоянен заселник. Беше му дошло времето, но аз исках и още нещо. Исках Мойра.
Доктор Уест живееше в една малка бяла къщичка обградена от розови храсти. Високи тополи се издигаха в дворчето й, а зад бялата ограда се виждаше и късче зелена ливада. Това беше единствената боядисана ограда в града.