Сребърният каньон
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Сребърният каньон». Краткое содержание книги:
Висок мъж със сурово лице и сив кичур в косите ми отвори вратата. Усмихна се при вида ми.
— Не се и съмнявам, че се казвате Бренан. Току-що се върнах от приятеля ви.
— Как е той?
— Има три счупени ребра и счупена челюст. Ребрата са счупени от предната вечер, поне така мисля.
— Той е неукротим.
— Той беше опасен мъж, Бренан. И е още такъв.
Той ме прегледа и опипа лицето ми, след което станах от кушетката и препасах колана с револверите. Пръстите ми бяха като изтръпнали. Непрекъснато ги раздвижвах, като се опитвах да разхлабя мускулите. Какво ли щеше да стане, ако след малко се сблъсках с Джим Пайндър? Или с оная невестулка, Боди Милър?
Вдигнах сомбрерото си и в този миг си припомних нещо.
— Предай на шерифа Тарп да провери дали ботушите на Морган Парк не отговарят на ония следи които Канавал откри. Обзалагам се, че са същите.
— Мислиш, че той е убил Макларън ли?
— Да.
На стъпалата пред вратата спрях, като се опитвах да наместя шапката си върху превръзките на главата ми. Не беше лесно.
Градинарски ножици затракаха сред розовите храсти. Обърнах се и се взрях в очите на Мойра Макларън.
Тъмната й коса беше събрана на тила; за пръв път я виждах с такава прическа. Хареса ми най-много от всички досега, които бях виждал.
— Как е Канавал? — запитах аз.
— По-добре е. Фокс ръководи ранчото.
— Той е добър мъж.
Шапката отново се озова в ръцете ми. Завъртях я из пръстите си. Никой от двама ни явно не искаше да проговори онова, което му беше на ума. Мислех, че я обичам, но ме беше страх да го произнеса.
— В Ту-Бар ли си отседнал?
— Къщата вече е готова — изрекох аз и я изгледах право в очите. — Завършена е … но е празна.
Гласът й леко трепереше и тя клъцна с ножиците прекалено ниско едно розово стебло.
— Ти… не живееш ли в нея?
— Да, аз съм там, но теб те няма.
И ето, отново бяхме пред решителен разговор. Нахлупих шапката и забих поглед в ботушите си. Бяха напукани и загубили първоначалния си цвят.
— Не трябваше да го казваш. Между нас не може да има нищо общо. Ти… ти си убиец. Гледах те как се биеше. Ти изпитваше удоволствие.
Обмислих го малко и трябваше да се съглася с нея. Имаше право.
— Защо не? Аз съм мъж… а боят е мъжка привилегия от доста време на тая земя.
— Много е лошо… и винаги ще бъде така.
Смъкнах шапката си и пак я нахлупих.
— Може би… но докато съществуват хора като Морган Парк, Джим Пайндър и Боди Милър, винаги ще има нужда от хора като мен които да застават насреща им.
Тя ми хвърли един бърз поглед.
— Но защо трябва непременно ти да бъдеш този човек? Мат, не се бий повече! Моля те, недей!
Отстъпих малко назад, макар че ми се искаше да се втурна към нея и да я сграбча в прегръдките си.
— Не забравяй Боди Милър. Не мога да избягам от него, освен ако някой не успее да го застреля.
— Но ти не си длъжен да го правиш! — Очите й пробляснаха гневно. — Всичко е толкова глупаво! Защо трябва да постъпваш така?
— Защото съм мъж. Не мога да живея в един женски свят. Трябва да бъда сред мъжете, и само те могат да ме съдят. Избягам ли от Милър, няма да има място за мен на тази земя. И Милър ще продължи да убива хора.
— Но ти можеш да се махнеш оттук! Можеш да отидеш в Калифорния, където да подхванеш някой бизнес заради мен! Мат, ти би могъл…
— Не, оставам тук.
Последваха още реплики, изпълнени със силни думи, и после се разделихме, без да сме постигнали някакъв напредък.
Но тя ме беше разтревожила със забележката си за Боди Милър. Той не слизаше от коня си и нямаше да се откаже от удоволствието да се изправи срещу мен. Само като си припомних лицето му на невестулка и разбрах, че в тази земя имаше място само за един от двама ни. А ръцете ми бяха целите изранени, а пръстите вдървени.
Боди Милър сигурно вече треска го тресеше. Трябваше да яздя с повишено внимание. Един миг само да се отпуснех и повече моменти нямаше да има.
Как можех да остана жив без да го убия?
През целия път до ранчото не ми излизаше от ума високото момиче с тъмни коси застанало сред розовите храсти…
Глава двадесета
Джонатан Бенарас се втренчи в лицето ми, после извърна поглед, не желаейки да ме притеснява с въпроси.
— Голям бой падна… но накрая опра пешкира.
Бенарас се захили с бавната си усмивка и лукав присмех надзърна от сивите му очи.