Войната на Либърти

— Радвам се да науча, че сте живи — каза водачът на терористите. — В момента се намирате на около един клик от мястото, където трябва да отидете. Няма караконджули между вас и лагера на Конфедерацията. Ние ги караме да включат и резервите си в боя.

— Бяхме забавени — заяви Кериган. — Зергите. Много от тях вече са тук.

— И ще станат още повече, когато задействаш малката ни изненада. Те ще държат заети нашите приятелчета от Конфедерацията, докато ние се измъкваме.

Кериган смръщи лице.

— Те ще бъдат унищожени, Арктур. — Статичен шум накъса връзката. — Арктур? Чуваш ли ме? Зергите не взимат пленници.

— Кериган! — каза Менгск и Майк можеше да си представи изражението на строг баща върху лицето на терориста. — Не ние сме изобретили излъчвателите, но ако не ги използваме, всички ние ще измрем, обсадени тук от Конфедерацията. Ако ние загинем, надеждата за човечеството ще загине заедно с нас.

— Да, сър.

— Не забравяй колко много ти се доверявам. И поздрави господин Либърти от мен, става ли?

Кериган затвори екрана и тръгна на север. Майк вдигна излъчвателя и я последва.

Той вървя мълчаливо известно време, след това обяви:

— Мисля, че те се страхуват.

— Кои? Хората, които командват призраците, ли?

— Да. Те не желаят вие да сте способни да обменяте опита си с други телепати. Да заговорничите срещу тях. Затова са тези псионични заглушители и цялото обучение.

Кериган сви рамене.

— Възможно е. Смятам, че другата причина е, за да запазят инвестициите си. Нивото на смъртност сред призраците е невероятно високо.

— Мислех, че би трябвало да бъдеш показвана като знаменитост след такива инвестиции. Като някой пилот на Райф или капитан на разрушител.

Кериган се засмя ужасяващо.

— Показвана като знаменитост? Боже, дори към блудствалите с деца, които ги взимат във флотата, се отнасят по-добре, отколкото към нас. Престъпниците в армията просто са натъпкани с медикаменти и им е втълпено да изпълняват заповедите на офицерите си. А ние сме подложени на живия кошмар да се борим непрекъснато срещу ограниченията си, с ясното съзнание, че ако ги преодолеем, ние ще се гмурнем в лудостта, защото не бихме могли да задържим чуждите съзнания надалеч от своето.

— Успокой се, лейтенант. Не исках…

— Разбира се, ти не искаше нищо — отвърна разгорещено Кериган. — Точно това ни влудява. Твоите думи казват едно, но съзнанието ти излъчва нещо съвсем различно. Рейнър прелива от ентусиазъм, добронамереност, но аз мога да усетя, че се чувства неудобно, че изпитва отвращение. И знам, че той гледа, дори когато съм с гръб към него. Това е да знаеш за какво си мисли всеки един, без да можеш да реагираш.

— Съжалявам.

— Знам — отвърна Кериган и поомекна малко. — Това е едно от нещата, които наистина харесвам у теб, Майкъл Либърти. При теб всичко е на повърхността. Не ме разбирай погрешно. Каквото ти е на сърцето, такова ти е на устата. Единствената ти защита е когато задаваш въпроси, когато играеш ролята на изпечения репортер. В това отношение си много по-лесен за понасяне от повечето хора.