Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Перети знаеше, че времето, в което може да стои до стария си приятел, е ограничено. Кардиналът камерленго — представляващ най-мрачната служба в църковната йерархия — щеше да дойде до час, за да заключи частните апартаменти, да счупи папския печат и да започне приготовленията за „новемдиелес“, деветте дни на траур. Той вече бе съобщил, че конклавът ще се събере на деветия ден — много по-скоро от обичайно, но имаше властта да наложи това решение. Повечето от членовете мислеха, че това е заради сегашния камерленго, кардинал Антонио Фабрици, който беше прехвърлил седемдесетте и гледаше вече да работи възможно по-малко. Но Перети имаше и друго обяснение — Фабрици беше един от дългогодишните съюзници на фон Нойрат.
— Искам всички да напуснат — тихо каза Перети. Гласът му обаче прозвуча достатъчно ясно в стаята, за да предизвика внезапна тишина. Един от охраната понечи да възрази, но Перети вдигна ръка. — Само за няколко минути.
Не помръдна — очите му се втренчиха в тялото; лицето бе лишено от изражение.
Монахините първи тръгнаха към вратата. Всяка се обръщаше към Перети и кимваше леко преди да се излезе — кармелитките винаги се съобразяваха с кардиналските желания. Последваха ги в бавна нишка адвокатите и лекарите; последни напуснаха тримата от охраната. Останал сам, Перети пристъпи към леглото. Отново се загледа в безжизненото лице, сякаш се надяваше на някакво потвърждение. Почти очакваше очите да се отворят и немирна усмивка да пробяга по устните на приятеля му.
Отидоха си най-после — живо щеше да каже Ецио, тъничките му крака щяха да се спуснат пъргаво на пода.
Перети коленичи до леглото, главата му се отпусна в молитва.
— Защо беше толкова загрижен за Атон, Ици? — Той вдигна поглед и отново се вгледа в притихналото лице. — И защо си отиде, без да ми кажеш?
Аниели наля още кафе и седна на кухненската маса. Разказът за австриеца бе изпразнил още една каничка еспресо.
— От друга страна — опитваше се тя да убеди както себе си, така и него — мъжете от охраната може да са били точно такива — мъже от Службата за охрана. Може би просто са търсили нещо, за което им е казано, че заплашва Църквата. Малко по-агресивни от необходимото, но все пак…
— Не. — Пиърс поклати глава, загледан в антрацитночерната течност в чашата си. — Дори и да се абстрахираме от Чезаре и Руини — а аз не мисля, че това би било правилно, помислете си, кой би търсил свитъка? — Той се втренчи в нея. — Има две възможности. Едната е някой да е научил за откритието, тръгва по дирите му и после прави като вас — дешифрира картата и открива връзката с Атон. И в този момент разбира, че молитвата е само първа стъпка, а не крайната награда. И решава, че свитъкът повече не му е нужен — вече има информацията, необходима му, за да иде в Атон преди всички останали и да измъкне това, което се намира там. Тоест, дори и да е изгубил свитъка, няма причина да го търси така активно.
— Така е — съгласи се тя.
— Има и втора възможност — продължи той. — Някой да е подочул нещо, но да не е стигал въобще до свитъка и поради това да няма възможност да го дешифрира. Без него няма картата. Без карта и молитва той би трябвало да приеме, че това е просто един от любопитните пергаментови свитъци, за които се говори, че съществуват, но са изгубени през вековете. Най-доброто, което би могъл да направи, е да извърши малко изследователска работа и да провери дали това не е само слух.
— Нито едната от двете възможности обаче не може да обясни огромното старание на нашите приятели от Ватикана. Освен ако — той се наведе над масата — те са знаели, че има карта, преди да са чули за откритието. Карта, която е много скъпа за тях. Въпросът е, като се има предвид това, което ми казахте, кой друг освен манихеите може да знае за картата?
— Разбирам… Всъщност вие сте прав. Никой не е мислел за „Съвършената светлина“ като за карта. Никой не би могъл да мисли така, като се има предвид, че се е вярвало, че няма има писмено копие.
— Тоест единствената личност, която би могла да има толкова много сведения за свитъка — заключи той, — е някой, който е знаел за картата още преди да е била намерена писмената й версия.
— А това — съгласи се тя — значително стеснява кръга.
Последвалата тишина само подчерта страшното значение на изреченото. След няколко минути Аниели каза:
— Това означава, че онези хора от Ватикана са част от нещо, датиращо отпреди хиляда и седемстотин години.
— И все още търсят документа — добави той, — което означава, че все още нямат представа къде ще ги отведе той. Ето защо толкова усилено се стремят да сложат ръка върху него. — Отново мълчание. Пиърс отпи глътка кафе. — Предполагам, че това ми осигурява някакво предимство.