Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Случва се: откровение! По следния начин: Махунд все още в своя не-сън се вкочанява, вените на врата му изпъкват, сграбчва средата на тялото си. Не, не, нищо подобно на епилептичен пристъп, не може да се обясни толкова лесно; кой епилептичен пристъп някога е предизвиквал превръщането на деня в нощ, облаци да се струпват отгоре, въздухът да се сгъстява като супа, докато един ангел виси, уплашен до смърт, в небето над страдалеца, държан като хвърчило на златна нишка? Отново натрапчивата болка, болката и сега чудото започва в неговия моя нашия корем, той напряга сили върху нещо с всичката си мощ, насилвайки нещо и Джебраил започва да чувства тази сила, тази мощ, ето я на собствената ми челюст, движейки я, стигайки до гласните ми струни и гласът идва.
Не е моят глас, никога не съм знаел такива думи не съм добър оратор, никога не съм имал желание да стана, но това не е моят глас това е Глас.
Очите на Махунд се отварят широко, той вижда някакво видение, втренчва се, о, точно така, спомня си Джебраил, в мен. Той вижда мен. Моите движещи се устни, движени от какво, кого? Не зная, не мога да кажа. Въпреки това ето ги, излизащи от устата ми, нагоре по гърлото, покрай зъбите: Словата.
Да бъдеш Божи пощальон не е удоволствие, яр.
Но-но-но: Бог не е на тази снимка.
Бог знае чий пощальон съм бил.
Те чакат Махунд край кладенеца в Джахилия. Халид Водоносецът, както обикновено най-нетърпелив, тича до градската врата, за да погледне. Хамза, свикнал сам да си прави компания като всички стари войници, кляка в пръстта и си играе с камъчета. Няма усещане за спешност; понякога го няма с дни, дори седмици. И днес градът беше почти пуст; всички бяха отишли при големите шатри на панаира, за да чуят как се състезават поетите. В тишината се чува само шумът от камъчетата на Хамза и гукането на двойка скални гълъби, гости от връх Коня. В този миг чуват тичащите крака. Халид пристига без дъх, изглеждайки нещастен. Вестителят се върнал, но не идва към Замзам. Сега всички са прави, объркани от това отклонение в установената практика. Тези, които бяха чакали с палмови листа и клонки, питат Хамза: Значи няма да има Вест? Но Халид, все още с пресекващ дъх, поклаща глава. „Мисля, че ще има. Изглежда така, както когато Словото е казано. Но той не говори с мен и вместо това тръгна към панаира.“
Хамза поема командването, изпреварвайки разискването, и повежда. Учениците — около двадесет са се събрали — го следват към охолството на града с изражения на набожно отвращение. Само Хамза сякаш очаква с нетърпение панаира.
Пред шатрите на собствениците на пъстри камили намират Махунд, стоящ със затворени очи, събиращ решителност за задачата. Те задават тревожни въпроси; той не отговаря. След няколко мига влиза в поетическата шатра.
Вътре в шатрата публиката реагира на идването на непопулярния Пророк и окаяните му последователи с подигравки. Но когато Махунд продължава решително напред, със здраво затворени очи, дюдюкането и освиркването заглъхват и настъпва тишина. Махунд и за миг не отваря очи, но стъпките му са сигурни и той стига до сцената без препъвания или сблъсъци. Изкачва малкото стълби до осветеното място, очите му все още са затворени. Събраните лирически поети, съчинители на хвалебствия за убийства, майстори на разкази в стихове и сатирици — разбира се, Баал е тук — зяпат развеселени, но също така и с малко безпокойство сомнамбулния Махунд. В тълпата неговите ученици се бутат за място. Писарите се борят да се доближат до него, за да запишат каквото и да каже.
Големецът Абу Симбел почива облегнат на дълги издути възглавници върху копринен килим, разположен до сцената. До него, блестяща в египетски шал, неговата жена Хинд, този прочут гръцки профил с черна коса, дълга колкото тялото й. Абу Симбел се изправя и извиква на Махунд „Добре дошъл“. Той целият е изисканост. „Добре дошъл, Махунд, виждащия, кахин“. Това е обществен израз на уважение и впечатлява събраната тълпа. Учениците на пророка повече не са отблъсквани встрани, а им е позволено да минат. Смутени, отчасти с удоволствие, те идват напред. Махунд говори със затворени очи.
— Това е събрание на много поети — казва той ясно — и аз не мога да твърдя, че съм един от тях. Но аз съм Вестителят и нося стихове от по-Великия от всички събрани тук.