Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— И Къщата ще бъде очистена от статуите? — пита Салман. Махунд отговаря, че това още не е уточнено. Салман поклаща глава.
— Това е направено, за да те унищожи. А Билял добавя:
— Бог не може да бъде четири. И Халид, близо до сълзи:
— Вестителю, какво говориш? Лат, Манат, Уза — те всички са жени! За Бога! Сега богини ли ще имаме? Тези стари жерави, чапли, вещици?
Мъка, напрежение, умора, дълбоко гравирани върху лицето на Пророка. Което Хамза, подобно на войник на бойното поле, утешаващ ранен приятел, взима между дланите си.
— Не можем да уредим това за теб, племеннико — казва той. — Изкачи планината. Отиди, питай Джебраил.
Джебраил: сънуващият, чиято гледна точка понякога е тази на камерата, а в други моменти на зрителя. Когато е камера, гледната точка винаги е в движение, той мрази статични снимки, така че се носи на висок кран, гледайки надолу към скъсените фигури на актьорите, или връхлита надолу, за да застане невидим между тях, обръщайки се бавно на пета, за да постигне триста и шейсетградусова панорама, или може да опита снимки с фарт, движейки се до Баал и Абу Симбел, докато те ходят, или ръчно с помощта на камера с жироскоп той ще проучва тайните в спалнята на големеца. Но през повечето време седи навръх планината Коня, подобно на зрител, платил за първия ред, и Джахилия е неговият бял екран. Той гледа и преценява действието като любител на филми, наслаждава се на битките изневерите моралните кризи, но тук няма достатъчно момичета за истински хит, човече, и къде са проклетите песни? Трябваше да разширят сцената на панаирната площ, може би с една малка роличка за Пимпле Билимория в шатрата за забавления, разтърсваща своите прочути балони.
И тогава без предупреждение Хамза казва на Махунд: „Отиди, питай Джебраил“, и той, сънуващият, чувства сърцето си да подскача в тревога, кого, мен? Предполага се, че аз трябва да знам отговорите тук? Седя тук, гледайки този филм, и сега този актьор посочва с пръст мен, кой е чувал нещо подобно, кой кара тъпата публика на един „теологически“ да разреши пустата интрига? — Но когато сънят променя своята винаги изменяща се форма, той, Джебраил, не е повече прост зрител, а главният актьор, звездата. Със старата си слабост да поема твърде много роли: да, да, той не само играе архангела, но и него, бизнесмена, Вестителя, Махунд, изкачвайки планината, когато идва. Точен монтаж се изисква за тази двойна роля, двамата никога не могат да бъдат видени в един и същи кадър, всеки трябва да говори в празното, на въображаемото превъплъщение на другия, и да се довери на технологията за създаване на липсващото изображение, с ножици и лепенки скоч или по-екзотично, с помощта на трикови снимки в движение. Да не се бърка, ха, ха, с някакво вълшебно чердже.
Той разбира, че се страхува от другия, бизнесмена, не е ли лудост това? Архангелът да трепери пред смъртния човек.
Вярно е, но: този вид страх, който чувстваш, когато си там, за пръв път на снимачната площадка, готвейки се да излезеш, е една от живите кинолегенди; ти си мислиш: аз ще се опозоря, няма да бъда интересен, ще умра, искаш като луд да бъдеш достоен. Ще бъдеш всмукан във въздушната струя на неговия гений, той може да направи да изглеждаш добре, като талантлив човек, но ще разберете, ако споделяте усилието, и което е по-лошо, и той ще разбере…
Страхът на Джебраил, страхът от аза, създаван от съня, го кара да се съпротивлява срещу идването на Махунд, да се опитва и да успява да го отлага, но сега идва, без съмнение, и архангелът затаява дъх.
Сънищата, че те избутват на сцената, когато нямаш работа там, не знаеш историята, не си научил никакви реплики, а залата е пълна със зрители, които гледат, гледат, създават същото усещане. Или истинската история за бялата актриса, играеща чернокожа жена в Шекспир. Тя излиза на сцената и тогава осъзнава, че, хлъц, все още носи очилата си, но е забравила да почерни ръцете си, така че не може да се протегне да ги свали, два пъти хлъц: такова е усещането значи. Махунд идва при мен за откровение, искайки от мен да избера между монотеистична и хенотеистична алтернатива, а аз съм само някакъв идиот актьор, сънуващ шибан кошмар, какво, да го еба, знаеш, яр, какво да ти кажа, помощ. Помощ.
За да стигне от Джахилия до връх Коня, човек трябва да върви през тъмни клисури, където пясъкът не е бял, не е чистият пясък, отдавна филтриран през телата на морските краставици, а черен и суров, сучещ светлина от слънцето. Коня се свежда над вас като въображаемо чудовище. Вие се изкачвате по протежение на гръбнака му, оставяйки зад себе си последните дървета, белоцветни, с дебели, млечни листа, изкачвате се между заоблените скали, които стават по-големи с изкачването ви нагоре, докато не започнат да напомнят на огромни стени и да закриват слънцето. Гущерите са като сини сенки. След това сте на върха, Джахилия е зад вас, неизразителната пустиня пред вас. Спускате се накъм пустинята и около петстотин фута надолу стигате до пещерата, която е достатъчно голяма да стоиш изправен в нея и чиито под е покрит с великолепен пясък албинос. Докато се изкачвате, чувате пустинните гълъби да викат името ви, скалите също ви поздравяват, на вашия собствен език, крещейки Махунд, Махунд. Когато стигнете до пещерата, сте уморен, лягате и заспивате.