Плажът „Омаха“
- Автор: Хорн Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Плажът „Омаха“». Краткое содержание книги:
Изчезнал е Мартин Грийн от Комисията по разузнаване към Американския сенат. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност. Още повече, че председател на тази комисия е сенаторът Уорън Йънг — надеждата на управляващата партия да се задържи в Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали.
Скоро Филип Баркли открива, че почти всеки, когото търси във връзка с Мартин, умира или изчезва. Неговото разследване го отвежда в Ню Йорк, в Аризона и Флорида. И назад във времето към едно съмнително самоубийство, станало преди половин век. Някакъв тайнствен кукловод прави всичко възможно, за да попречи на Баркли и неговата партньорка от ФБР да открият истината… дори това да означава поредно убийство.
Един оригинален трилър с толкова изненадващи обрати и остри завои, с колкото е осеян и пътят към Белия дом.
— Кой е? — попита женски глас.
— Името ми е Филип Баркли — казах аз.
— Какво искате?
— Идвам от Министерството на правосъдието. Водя разследване.
Вратата се открехна едва-едва и една старица надникна през процепа. Показах служебната карта и жената се отдръпна, за да ме пусне да вляза. Едва бях прекрачил прага, тя пак затвори вратата и натисна дръжката, за да провери дали е заключено.
— Човек трябва да внимава — посъветва ме жената.
Сигурно беше на около осемдесет години, смалена и прегърбена от възрастта, с ярко оранжево червило и перука в същия цвят, която сякаш бе готова да падне всеки момент, докато собственичката й куцукаше към бюрото си. Приемната също не бе първа младост — стени с неопределен бежов цвят, зацапан кафяв килим и два жълти пластмасови стола до масичка с плот от имитация на фурнир. Единствената украса беше плакат с израелското знаме и надпис „1948–1998“.
Старицата стигна до стола си и бавно се отпусна на него.
— Днес приключваме работа по-рано, след няколко минути затваряме.
Извадих снимката на Грийн и я сложих до пепелник, препълнен с фасове, омазани в оранжево.
— Виждали ли сте този човек? — попитах аз.
Тя огледа снимката и попита на свой ред:
— Той ли е?
— Кой?
— Онзи, когото търсите — уточни жената.
Преди да отговоря, от коридорчето зад бюрото се появи още една старица. Беше облечена с черно палто и носеше две издути пазарски чанти.
— Тръгвам си, Тери — каза тя, после ме забеляза.
— Този човек е от полицията, Хелън — каза Тери.
— От Министерството на правосъдието — поправих я аз.
Хелън кимна разсеяно.
— Носи снимка — добави Тери.
Показах снимката на Хелън.
— Интересува ме дали някой тук е виждал този мъж. Името му е Мартин Грийн.
Тя поклати глава.
— Мислех си, че е работа на латиноамериканците или на черните. Вечно създават неприятности.
— Мисис Сингър бе много мила към тях — каза Тери. — Тя се държеше добре с всички.
— Добра жена беше — потвърди Хелън. — Не биваше да свършва така.
— И то в собствения си апартамент — добави Тери.
— Кога се случи това? — попитах аз.
Те ме погледнаха с недоумение.
— Преди две вечери — отговори Хелън. — Нахълтали в апартамента й.
— Мислех, че затова сте тук — каза Тери.
— Съжалявам, не знаех. — Аз прибрах снимката. — Този човек няма нищо общо.
— Нали ти казах — обърна се Хелън към Тери. — Били са латиноамериканците или черните. Те вечно си търсят белята.
— Много съжалявам — повторих аз. — Има ли още някой, комуто да покажа снимката?
— Само двете сме — отвърна Тери. — Затваряме заради погребението.
— Трябва да взема нещо от пекарната — каза й Хелън. — Ще дойда с метрото.
Аз и Хелън излязохме и зачакахме асансьора. Тя гледаше унило плочките на пода, прегърбена от тежестта на скръбта и двете пазарски чанти.
— Мога ли да ви помогна? — попитах аз. Хелън вдигна към мен изцъклен поглед. — За чантите — поясних аз, но тя мълчаливо поклати глава.
Най-сетне асансьорът пристигна. Влязохме в кабината и започнахме дългото спускане. Чуваше се само мъчителното дишане на Хелън. Сигурно е ужасяващо, помислих си аз, да бъдеш стар и беззащитен сред този заплашителен град, да притичваш покрай входове и пресечки към спасителното убежище на няколкото стаи в тухлена сграда, пълна с хора като теб. А после да умреш там, сгушен в ъгъла, и в последните си секунди да слушаш как разбиват вратата ти.
— Познавахте ли Наоми?
Завъртях се.
— Моля?
Хелън ме погледна.
— Мисис Сингър — познавахте ли я?
— Не. Не, не я познавах… Значи се казваше Наоми?
— Наоми — кимна старицата. — Беше мила към всички.
— И е умряла преди две вечери?
— Латиноамериканците са били — каза тя. — Или черните.
Наоми Сингър имаше племенница, която живееше в шестетажен жилищен блок в Куинс. Хелън ми обясни, че сега роднините се били събрали там за шива — еврейския период на траур. Вратата на апартамента беше отворена и отвътре към коридора долитаха разговори и аромати. Натъпкани плътно един до друг, хората крепяха чинии и чаши и си разменяха съболезнования. В столовата бяха разпънати две алуминиеви сгъваеми маси, отрупани с подноси и кутии за торти. Хелън стоеше до едната и режеше канапа на голяма бяла кутия. През рамото на някакъв мъж зърнах перуката на Тери в ъгъла. В средата на стаята жена на средна възраст седеше върху кашон и нервно мачкаше хартиена кърпичка. На роклята й бе забодена черна панделка. Хелън ме забеляза и ми махна да се приближа до масата.