Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
Даниел поклати глава и погледна към работното помещение, където служителите отговаряха на обажданията и вкарваха информация в компютрите. Неколцина разтоварваха пощенските чували на масите. Писма, документи, молби и множество дарения се стичаха с невероятна скорост в новата главна квартира. Въпреки честите призиви на Питър да не изпращат пари, милиони хора продължаваха да го правят.
Благотворителната фондация „Каренца“ се разрастваше. Трудно му беше да си представи, че всичко стана толкова бързо.
Видя, че влиза Марион, и се загледа в нея. Хм. От години не му бяха хрумвали подобни мисли.
Отдавна имаше чувството, че целомъдрието има по-скоро психологически, отколкото физически измерения. Един от професорите йезуити казваше, че половият орган е между ушите, а не между краката, и Дан бе съгласен с него. Въпреки това беше сигурен, че на младите момчета, които пристъпваха прага на семинарията девствени, им беше по-лесно, отколкото на хлапетата, прекарали няколко изпълнени със страст нощи. Просторното административно помещение избледня и Дан се унесе в спомени…
Беше седемнайсетгодишен. Изтегнал се бе на шезлонга с Джуди Борнуел. Родителите й отсъстваха, малкият й брат спеше и Джуди бе решила, че това ще е нощта, в която ще стане жена.
Джуди Борнуел.
Единствената му любов. И любовница. Дан често се чудеше какъв ли е сексът с жена, а не с момиче…
— Добре ли си, Дан?
Мелодичният й глас го стресна и той погледна Марион така, сякаш я виждаше за пръв път.
— Извинявай — каза той и усети, че се изчервява.
Бях се замислил…
Марион се усмихна. Беше адски красива. Хрумна му налудничавата мисъл да й каже как му въздейства и че я желае.
Не. Не можеше да го направи. Не беше сигурен в чувствата си. Може би близостта й и ежедневните им контакти го караха да се вълнува така.
Тя заговори за служителите и за плановете на Питър за следващите няколко седмици, но Даниел не я слушаше и когато тя го попита нещо, се стресна:
— Извинявай, Марион. Напоследък не спя достатъчно. Просто не те слушах, само те гледах.
— Знаеш ли, понякога си много сладък — засмя се тя.
Думите и го покосиха като куршуми. Какво искаше да каже? Дан се усмихна безпомощно.
— Питах те дали да кажем на онзи репортер от „Ню Йоркър“ да се обади след един-два месеца.
— Да. Тогава може би няма да е такъв хаос.
— Добре. Ще кажа на Питър какво е мнението ти.
Тя се обърна да тръгне. В изблик на внезапен гняв той я хвана за ръката. Допирът беше изключително чувствен възбуждащ.
— Ти си много близка с него, нали? — тихо попита той се вгледа в зелените й очи. — Буфер между него и останалия свят. Всичко минава през теб, преди да стигне до него.
Марион се усмихна стеснително.
— Наистина ли изглежда така?
— А не е ли?
— Да, предполагам.
— Искам да кажа, че аз съм му приятел отдавна. Сам мога да му кажа какво мисля за тоя проклет репортер.
— Знам, Дан. Извинявай.
Никоя жена не му беше въздействала по този начин.
— Не е необходимо да се извиняваш — бързо каза той и я пусна. — Не исках да стане така. Просто трябваше да ти обърна внимание върху този факт. Някои хора ще те намразят.
— Имаш право. Все забравям колко си умен, Дан.
— Между другото, къде е Питър? Не съм го виждал цяла сутрин.
— Горе, в апартамента. Разговаря с издателите от „Саймън и Шустер“. За книгата.
Даниел кимна. Преди осем месеца никой не бе чувал за Питър. А сега се държаха с него като със звезда. Дали и „Плейбой“ нямаше да поиска интервю?
— Добре, следобед ще се кача и ще се опитам да поговоря с него.
— Ще се видим по-късно — каза Марион и излезе от кабинета му.
Да, щяха да се видят отново. Но никога нямаше да я види така, както в една нощ преди много време.
Нямаше представа какво го накара да надникне през щорите на караваната. Дали подсъзнанието му бе усетило какво става навън? Огънят беше почти загаснал, но светлината беше предостатъчна.
Вътрешният му телефон отново иззвъня.
— Да?
— Отец Елингтън? Някой си мистър Бевинс иска да ви види.
— Кой?
— Фредерик Бевинс. Казва, че имал уговорка…
Даниел прокара пръсти през дългите си руси коси.
Бевинс. Точно така. Оня тип с превъзходните препоръки, който кандидатстваше за охраната.
— Добре — каза той. — Да дойде при мен.
На остъклената врата се почука и секретарката въведе един нисък набит мъж, облечен в обикновен сив костюм. Над тънките му устни имаше грижливо подрязан мустак, а носът му май беше счупван повече от веднъж. Очите бяха малки, разположени далеч едно от друго и под гъсти вежди. Макар да не изглеждаше на повече от четирийсет години, косата му беше оредяла. Фактът, че я бе подстригал късо и сресал назад, показваше, че не му пука. Външността му не беше заплашителна, но загатваше, че е по-добре да не го закачат.