Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Не, не, но ще ви продам малко масло и марули, а в Москва ще можете да изкарате доста повече пари от тях.
— Благодаря — каза Холис. — Ще преместя колата, за да не пречи на движението. — Той се обърна към Лиза. — Върви да се запознаеш.
Холис се качи в колата и я подкара надолу по пътя към купа сено, която бе мярнал на идване. Паркира жигулито така, че да не се вижда от пътя, взе куфарчето си и излезе. Върна се при хората и завари Лиза да бърбори с тях.
— Нашият домакин се казва Павел Фьодорович, а това е жена му Ида Агарьова. Всички са впечатлени от нашия руски — обясни Лиза на английски.
— Каза ли им, че си графиня Путятова, а навярно те са твоя собственост?
— Не се заяждай, Сам.
— Окей.
— Освен това разбрах, че мястото се нарича Яблоня — ябълково дърво, и е едно от селцата на голямото кооперативно стопанство, наречено „Червен пламък“. Административният център е на около пет километра на запад. В него не живее никой, но в тракторния навес има телефон. Утре сутринта там ще има монтьори и ще можем да използваме телефона.
— Много добре. Повишавам те в чин капитан.
Холис се представи като Джо Смит.
— Наричайте ме Йосиф — каза той.
Павел ги запозна с двайсетината семейства в селото, включително сина си Михаил — шестнайсетгодишно момче, и дъщеря си Зина, която бе година-две по-голяма от него. Докато ги представяше, всички се усмихваха, а някои от по-старите дори сваляха шапките си с лек поклон — древен руски жест на уважение сред селяните. Холис искаше да се махнат от пътя, защото чайката можеше да се появи отнякъде.
— Жена ми е уморена — каза той на Павел.
— О, да. Последвайте ме.
Той поведе Холис и Лиза към избата си, без да ги попита за багажа им. Това означаваше, че те или знаеха, че двамата бягат от някого, или вземаха куфарчето му за багаж.
Влязоха в предната стая на избата, която се оказа кухня. Вътре имаше печка за отопление и готвене с дърва, а около нея бяха разхвърляни 5–6 чифта ботуши. В ъгъла имаше маса и столове, сковани от чам, а по дървените стени висяха тенджери и тигани. На отсрещната стена бяха подпрени два кални велосипеда. Съвсем неестествено изглеждаше хладилникът, включен в контакт на тавана, от който висеше една-единствена крушка без абажур. На другата маса, разположена между печката и хладилника, имаше корито, пълно с мръсни съдове. Холис видя на пода тиган с каша от черно брашно и си спомни едно селско стихче:
Павел измъкна два стола.
— Седнете, седнете.
Холис и Лиза седнаха.
— Водка. Чаши — изломоти Павел на жена си.
Вратата се отвори и в стаята влязоха мъж и жена с момиче на около 15–16 години и едно по-малко момченце. Жената остави на масата купа с краставици и се дръпна настрани с децата. Мъжът седна близо до Холис и се усмихна. Влезе още едно семейство и сцената се повтори. Жените стояха прави около стените, а яките им ръце бяха скръстени на гърдите — като сиамски слуги, готови да се размърдат, ако някой поиска нещо. Децата седяха на пода до нозете на майките си. Ида даде на някои от тях кисел — гъста напитка, приготвена от сок от круши с картофено брашно. Мъжете — вече около петнадесет — седяха около масата на столове, които децата бяха донесли отнякъде. Лееше се водка, а някой донесе и американско бренди. Всички пиеха от изпочупени и не съвсем чисти кафени чашки. Масата се отрупа със закуски — руския еквивалент на ястия за коктейл, предимно нарязани зеленчуци, купа с варени яйца и солена риба. След втората водка Холис се обърна към Лиза:
— Това означава ли, че и ние ще трябва да ги поканим на коктейл?
— Чудесно, невероятно изживяване! — отговори Лиза развълнувано.
— Да, наистина е така — замисли се Холис.
Той протегна чашата си и някой моментално му я напълни с водка. Нямаше много приказки, повечето от репликите бяха молби да се подаде тая или оная купа или бутилка. Вонята наоколо бе непоносима, но след четвъртата водка Холис като че ли вече не я усещаше.
— Точно затова пият.
— Защо?
— Убива обонянието им.
— Убива и болката — каза Лиза. — Притъпява разума, унищожава тялото, и накрая ги убива. Дали щяхме да бъдем по-различни от тях, ако се бяхме родили в това село?
Холис огледа безизразните загорели лица, безформените тела, празните очи и напуканите ръце.
— Не знам. Знам само, че тук нещо не е в ред. Виждал съм селяни в Азия, които живееха и изглеждаха по-добре.
Лиза кимна.
— Тези хора, както и техните прадеди, се третират зле от господарите им. А и трябва да се има предвид руската зима. Тя винаги взима своя данък от тялото и духа.