Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
Лиза спря отоплението и свали прозореца.
— Навън температурата е почти под нулата, а все още е само девет часът.
— Да, наистина е малко студеничко. Взела ли си си гащи с крачоли?
— Сам, трябва да намерим някакъв подслон. — Тя се замисли за момент, после продължи. — Според мен вече сме доста далеч от онова държавно стопанство. Ако случайно открием колхоз — може селяните да ни приютят за някоя и друга рубла. Само да не задават въпроси.
— Да не задават въпроси? Тук, в Русия?
— Колективните стопанства се различават от държавните. В колхоза ще усетиш гостоприемството на руския селянин. Имам им доверие.
— Та ти никога не си ходила по селата! Откъде знаеш, че селяните са дружелюбни?
— Инстинктът ми подсказва.
— Мисля, че си чела твърде много руски романи от XX век. — Той сви рамене. — Е, добре. Ще ти се доверя. — После добави. — Желанието ти да видиш руско село ще се изпълни по-скоро, отколкото очакваше.
Пътят бе силно изровен от селскостопански машини. Изобщо нямаше чакъл, а само пръст и пепел. Движеха се на запад и след петнайсет минути на хоризонта се появиха електрически стълбове. Подкараха към тях и стигнаха до първата изба на едно малко селце. Холис намали скоростта и каза:
— Не се виждат никакви светлини. Всичко е тъмно.
— Минава девет часът, Сам. Те са уморени. Нали са селяни. Това не е Москва.
— Вярно. В Москва си лягат в десет. — Холис спря колата и надникна през прозореца. — Струва ми се, че завихме наляво към миналия век.
Той изгаси мотора и двамата се заслушаха в мъртвата тишина. Холис слезе от колата и се огледа. Като по-голямата част от селска Русия, и това селце се перчеше, че има електричество, но Холис не видя никакви телефонни жици, никакъв автомобил, нито дори постройка, достатъчно голяма да бъде гараж. Селото беше просто добре изолирано.
— Очевидно не възнамеряват да показват това място на чужди високопоставени личности — каза Холис.
Предният прозорец на една от избите светна, а след него се появиха още няколко светлинки. Отвори се врата и на калната пътека излезе мъж.
— Говори ти — обърна се Холис към Лиза.
Мъжът се доближи и Холис видя, че е някъде между четиридесет и шейсетгодишен. Бе обут с дебели галоши и навярно току-що се бе облякъл набързо.
— Привет! Ние сме американски туристи — заговори на руски Лиза.
Мъжът мълчеше. Отвориха се още няколко врати и на калната пътека излязоха и други хора.
Холис се огледа. От двете страни на пътя имаше по около десетина изби, а зад тях се виждаха кочини и кокошарници. Около всяка градина имаше ограда, а в ъгъла на всеки двор — външна тоалетна. На десетина метра надолу по пътеката се виждаше един-единствен кладенец с ръчна помпа. Цялото място изглеждаше невероятно запуснато и на този фон селата около Москва му се сториха процъфтяващи.
Около Холис, Лиза и жигулито вече се бе насъбрала тълпа от около петдесетина души — мъже, жени и деца. Холис каза на Лиза на английски:
— Кажи им, че идваме от Земята с послание за мир и искаме да ни заведат при техния вожд.
Тя го погледна, едновременно ядосана и разтревожена, после се обърна към мъжа, който бе излязъл пръв.
— Колата ни нещо се повреди. Можете ли да ни подслоните за през нощта?
Селяните се спогледаха, но за голямо учудване на Холис никой нищо не каза. Най-после селянинът, към когото се обърна, проговори:
— Искате да спите? Тук?
— Да.
— Недалече оттук има държавно стопанство. Там ще има свободни места, защото реколтата вече е прибрана.
— Мисля, че колата няма да издържи дотам. Тук има ли телефон или някаква кола? — попита Холис.
— Не. Но мога да изпратя някое момче с колело дотам.
— Не искаме да ви създаваме такива главоболия — каза Холис, а гласът му прозвуча толкова любезно, че сякаш изненада мъжа. — По-добре аз и жена ми да останем тук, при вас.
Холис се вгледа внимателно в лицата на хората. Бяха грубовати, кожата им бе напукана и имаше цвета на земята, върху която стояха. Дрехите им не се различаваха кой знае колко от дрипави парцали, а подплатените им ватники съвсем не бяха така чисти като ватника на Лиза. Мъжете бяха брадясали, а жените съчетаваха оная необикновена руска комбинация от дебели тела и изпити лица. Половината от зъбите им бяха почернели или изобщо липсваха и от мястото, където стоеше, Холис долавяше киселата миризма на пот, смесена с миризмата на водка. „Господи, помисли Холис, това реалност ли е?“
— Може би идеята ми не бе много добра. Искаш ли да си тръгваме? — каза Лиза на английски.
— Вече е твърде късно. — Той се обърна към мъжа. — Ще ви платим за нощувката.
Мъжът поклати глава.