Венец от трева (Част II: Разривът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част II: Разривът)». Краткое содержание книги:
Най-накрая пусна свитъка от единия му край, за да го остави да се навие сам в дясната му ръка; като по сигнал половината Сенат скочи на крака.
— Това, назначени отци, е текстът на клетвата, която десетки хиляди италийци са положили през изминалата година. Това е също така причината, заради която Марк Ливий Друз положи такива усилия, прояви такъв ентусиазъм в името на своите приятели италийци, които по волята на законите му трябваше да получат безценния дар на римското гражданство! — Той поклати глава, като че ли се чувстваше разочарован или лично засегнат. — Марк Ливий Друз не се е загрижил за мръсните италийци! Не се е загрижил и за справедливостта, която уж защитаваше със своите изкривени виждания! Единственото, което го подтикваше да се бори, уважаеми членове на нашата свята институция, бе мисълта, че ще получи тази клетва за вярност! Трябваше му само да дари Италия с гражданство и цяла Италия щеше да му принадлежи! Представете си само каква клиентела представлява това! Цялото население на земите от Арн до Региум, от Тосканско до Адриатическо море! Моите поздравления, Марк Ливий! Това се казва цена за услуга! Това се казва цел, в името на която да похабим младостта си! Клиентела, надвишаваща по брой цели армии!
Филип се обърна на другата страна, слезе от подиума и с премерени крачки го заобиколи, за да излезе в лице срещу дървената пейка, на която седяха народните трибуни.
— Марк Ливий Друз, вярно ли е, че цяла Италия е положила тази клетва? Вярно ли е, че в замяна на тази същата клетва, ти си дал дума да дариш цяла Италия с гражданство?
Пребледнял като платно, Друз се свлече на земята и протегна ръка в жест, който можеше да е на молба, можеше да е на самозащита. В следващия миг, докато устата му напразно се опитваше да изрече някакъв отговор, народният трибун се строполи върху черно-белите плочки на пода. Филип демонстративно отстъпи назад, да не би Друз да го повлече със себе си, докато Марий и Скавър се завтекоха над жертвата му.
— Жив ли е? — попита Скавър, докато Филип закриваше заседанието и насрочваше друго за следващия ден.
Марий допря ухо до гърдите на Друз и поклати глава утвърдително.
— Тежък припадък, но все още диша — каза той и се надигна, за да си поеме въздух с облекчение.
Но припадналият не се свестяваше, вместо това лицето му първо почервеня, сетне започна да посинява. Ръцете и краката му заплашително се размърдаха, тялото му се присви няколко пъти в конвулсии, а от гърлото му се дочуха ужасяващи звуци.
— Да не е апоплектичен удар? — уплаши се Скавър.
— Не мисля — успокои го Марий, който бе видял много неща по бойните полета и нищо не можеше да го стресне. — Когато човек остане дълго в несвяст, той често става жертва на конвулсии. Това е признак, че скоро ще се върне в съзнание.
На излизане от залата Филип се спря на почтително разстояние от припадналия, сякаш се притесняваше Друз да не повърне върху тогата му.
— Изнесете гадината навън! — изплю той презрително. — Ако ще умира, да мре вън от тази свята сграда!
Марий вдигна глава и гръмогласно го напсува, така че всички да го чуят.
Колкото и да се мъчеше да изглежда невъзмутим, Филип бързо се оттегли; ако имаше човек, от когото цял живот щеше да се страхува, това бе Гай Марий.
Неколцина сенатори все пак останаха да изчакат Друз да дойде на себе си; за огромна радост на Марий сред тях беше и Луций Корнелий Сула.
Когато болният най-после отвори очи, той сякаш не помнеше нито къде се намира, нито какво точно се е случило.
— Пратих за носилката на Юлия — каза Марий на Скавър. — Нека лежи, докато я докарат.
Беше свалил тогата си, за да я даде на Друз едновременно за възглавница и одеяло.
— Направо не знам какво да мисля! — кършеше ръце Скавър от ръба на подиума, където бе седнал. — Никога не бих предположил подобно нещо от човек като него!
Марий изсумтя леко подигравателно.
— Глупости говориш, Марк Емилий! Че кой, ако не един римски благородник, би помислил подобно нещо? Богове, колко наивни сте понякога!
В зелените очи на Принцепс Сенатус заиграха познатите пламъчета.
— Добре, че си ти, италийският селянин, да ни научиш на нещо! — усмихна се той.
— Дали ще съм аз или някой друг, има ли значение, стига старата ти кратуна да поумнее най-сетне! — отвърна му дружелюбно той и седна до него. Погледът му се спря на тримата останали — Сцевола, Антоний Оратор и Луций Корнелий Сула. — Е, господа — рече, като протегна крака, защото му се бяха схванали от продължителното клечане над припадналия, — какво ще правим сега?