Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
— Не е ли чудесно? — попитах я. — Не е ли чудесно да се влюбиш? Не е ли това най-прекрасното нещо на света?
Тя издърпа ръцете си.
— О, я престани, Мери. Такова дете си! И все пак да. Прекрасно? Да! А сега престани да ми се смееш така глуповато, не мога да го понасям.
Джордж хвана един от тъмните кичури, уви го около челото й и я погледна възхитено в огледалото.
— Влюбената Ана Болейн — промърмори той замислено. — Кой би повярвал?
— Това никога нямаше да се случи, ако той не беше най-високопоставен в цялото кралство, след самия крал — напомни му тя. — Аз не забравям кое е добро за мен и за семейството ми.
Той кимна в знак на съгласие.
— Зная това, Анамария. Всички подозирахме, че ще се целиш нависоко. Но чак Пърси! По-високо, отколкото дори аз можех да си представя.
Тя се наведе напред, сякаш се канеше да заговори сама на себе си в отражението. После закри лицето си с длани.
— Това е първата ми любов. Първата и единствената.
— Бъди добра пред Бога, за да е добър и Той с теб и да направи така, че това да е и последната ти любов, не само първата — каза Джордж, внезапно изтрезнял.
Тъмните й очи срещнаха неговите в огледалото.
— Моля те, Господи — каза тя. — Не искам нищо повече в живота си, Пърси ми стига. Ще бъда доволна от това. О, Джордж — думите не стигат. Ако мога да имам лорд Хенри Пърси и да го задържа, ще съм така доволна!
По покана на Ана, Хенри Пърси дойде в покоите на кралицата по обяд на следващия ден. Тя беше избрала това време на деня особено внимателно. Всички дами бяха на служба и покоите бяха на наше разположение. Хенри Пърси влезе и се огледа — тази тишина и пустота го изненадаха. Ана отиде до него и взе ръцете му в своите. Мина ми през ум, че той не изглеждаше толкова ухажван, колкото преследван.
— Любов моя — каза Ана и когато той чу гласа й; момчешкото му лице засия; куражът му се върна.
— Ана — каза Пърси нежно.
Той пъхна ръка във вътрешния джоб на подплатените си панталони и извади пръстен. От мястото си до прозореца видях как проблесна червен рубин — символ на добродетелната жена.
— Това е за теб — каза й той развълнувано.
Ана взе ръката му.
— Искаш ли да дадем обет сега, пред свидетели?
Той преглътна едва забележимо.
— Да, искам.
Тя грейна.
— Да го направим тогава.
Той погледна към мен и към Джордж, сякаш очакваше някой от нас да го спре.
Аз и Джордж му се усмихнахме окуражително и по лицата ни се изписа по една достойна за семейство Болейн усмивка — несъмнено бяхме две много мили змии.
— Аз, Хенри Пърси, вземам вас, Ана Болейн, за своя законна съпруга — каза той и хвана Ана за ръката.
— Аз, Ана Болейн, вземам вас, Хенри Пърси, за свой законен съпруг — произнесе тя и в гласа й имаше повече увереност, отколкото в неговия.
Той хвана третия пръст на лявата й ръка.
— С този пръстен аз ви се обричам — промълви той тихо и нахлузи пръстена. Той беше твърде голям. Тя стисна ръката си в юмрук, за да го задържи.
— С този пръстен аз ви приемам — отговори тя.
Той наведе главата си и я целуна. Когато Ана обърна лице към мен, очите й бяха премрежени от желание.
— Оставете ни — каза тя приглушено.
Бяха прекарали насаме два часа, когато дочухме стъпките на кралицата и придворните й по каменния коридор — връщаха се от литургия. Почукахме силно на вратата така, както известявахме, че е някой от нас, Болейн, и бяхме уверени, че Ана, дори ако спеше дълбоко, щеше незабавно да се събуди и да скочи. Когато отворихме вратата и влязохме, двамата с Хенри Пърси композираха мадригал. Тя свиреше на лютня, а той пееше стиховете, които бяха написали заедно. Бяха наклонили главите си един до друг, така че да могат и двамата да виждат написания на ръка текст, който бяха сложили на стойката, но като изключим тази проява на близост, всичко останало в поведението им не се отличаваше от това, което дворът беше свикнал да вижда през изминалите три месеца.
Ана ми се усмихна, когато ни видя да влизаме с Джордж, последвани от свитата на кралицата.
— Написахме такава хубава мелодия, отне ни цяла сутрин — каза Ана очарователно.
— И как се казва? — попита Джордж.
— „С радост в сърцата“ — отвърна Ана. — Казва се „С радост в сърцата, с радост в сърцата все напред ще вървим“.
Тази вечер Ана беше тази, която не прекара нощта в спалнята ни. Когато часовникът на кулата удари дванадесет, тя се наметна с черен плащ и тръгна към вратата.
— Къде по това време? — попитах аз възмутено.
Бледото й лице под черната качулка беше обърнато към мен.
— При съпруга си — отговори ми тя невинно.