Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
— Тара, моля те, не споменавай нищо нито за Бил, нито за Бон Темпс.
— А искаш ли да ми кажеш защо?
— Просто… — опитах се да измисля нещо разумно, но не успях. — Тара, просто приеми, че това може да ми коства живота.
Тя потрепери и се вторачи в мен, без да мига. Та кой не би реагирал така? Но Тара бе преживяла доста несгоди в живота си и беше корава девойка, макар и с ранена душа.
— Толкова се радвам, че си тук — каза тя. — Чувствах се много самотна в тази компания. Кой е твоят приятел? Какъв е?
Все забравям, че другите хора не притежават моята дарба. А понякога забравям, че другите хора не знаят за съществуването на върколаци и прочее.
— Той е геодезист — отвърнах. — Хайде, ела, ще те запозная.
— Моля да ни извините, че така ви зарязахме — усмихнах се аз на цялата мъжка компания. — Доста невъзпитано от моя страна — представих Тара на Алсид и той реагира с нужната доброжелателност. После дойде ред на Тара.
— Суки, това е Франклин Мот.
— Приятно ми е да се запознаем — протегнах ръка, но веднага осъзнах грешката си. Вампирите не се здрависват. — Извинете — бързо добавих и му помахах за поздрав. — В Джаксън ли живеете, господин Мот? — нямах никакво намерение да карам Тара да се срамува от мен.
— Моля те, наричай ме Франклин — каза той. Имаше прекрасен, мелодичен глас с лек италиански акцент. Вероятно беше умрял на около шейсетгодишна възраст, съдейки по набръчканото му лице и прошарените му мустаци и коса. Външно изглеждаше силен и много мъжествен. — Да, живея тук, но бизнесът ми има филиали и в Джаксън, и в Ръстън, и във Виксбърг. Запознах се с Тара на едно събиране в Ръстън.
Настанихме се и ледовете лека-полека започнаха да се топят. Двете с Тара разказахме на присъстващите как сме се запознали в гимназията. После се появи сервитьорката. Вампирите, естествено, нямаха избор и си поръчаха синтетична кръв, а Талбот, Тара, Алсид и аз — смесени напитки. Аз отново се спрях на коктейл с шампанско. Сервитьорката ходеше някак странно, сякаш дебнеше, и почти не говореше. Пълнолунието се усещаше навсякъде.
Тази вечер в бара имаше далеч по-малко представители на съществата с двойствена природа. Зарадвах се, че Деби и годеникът й липсваха, а от рокерската група върколаци присъстваха само двама. Имаше повече вампири и повече хора. Чудех се как вампирите от Джаксън успяваха да запазят този бар в тайна. Нима сред хората, които идваха тук като придружители на свръхестествените, нямаше нито един желаещ да спомене пред репортер или поне пред приятели за съществуването на „Жозефина“? Зададох този въпрос на Алсид.
— Барът е омагьосан — тихо отвърна той. — Дори и да искаш, не можеш да обясниш на никого как да стигне дотук.
Реших по-късно да пробвам дали е така. И кой ли го бе омагьосал — или както там се наричаше въпросната процедура? Но щом вярвах и във вампири, и във върколаци, нямаше да е чак толкова трудно да повярвам и във вещици…
Седях заклещена между Талбот и Алсид, затова реших да попитам Талбот за опазването на бара в тайна, колкото да поддържам някакъв разговор. Талбот нямаше нищо против да си бъбри с мен, а Алсид и Франклин Мот коментираха свои общи познати. Талбот се бе окъпал в одеколон, но аз го разбирах; той беше не просто влюбен, но и пристрастен към вампирски секс… тези две състояния невинаги вървят в комбинация. Той беше безскрупулен, интелигентен мъж, който не можеше да разбере как животът му бе поел такъв екзотичен обрат. (Освен това съзнанието му излъчваше великолепен сигнал и именно поради това аз успях да науча толкова много за него.)
Той повтори историята на Алсид за омагьосването.
— Но начинът, по който случващото се тук се пази в тайна, е нещо съвсем различно — каза Талбот, сякаш обмисляше дали да ми даде кратък отговор, или да се впусне в подробности. Погледнах приятното му, красиво лице и си напомних, че той знаеше за мъченията, на които подлагаха Бил, но това изобщо не го тревожеше. Искаше ми се той отново да помисли за Бил, за да мога да науча нещо повече; поне щях да знам дали Бил е жив, или мъртъв. — Мис Суки, случващото се тук се пази в тайна посредством смъртни заплахи и наказания.
Талбот изрече това с наслада. Тези неща му доставяха удоволствие. Гордееше се, че е спечелил сърцето на Ръсел Еджингтън — едно същество, което убиваше с лекота и всяваше страх.
— Всеки вампир или върколак — или най-общо казано, всяко свръхестествено същество, а ти не си виждала всичките им разновидности, повярвай ми, — който доведе тук човек, носи отговорност за поведението на този простосмъртен. Ако на теб например ти хрумне да се обадиш на някой жълт вестник, след като си тръгнеш оттук, Алсид ще те издири и ще те убие собственоръчно. Това е негов неотменим дълг.