Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
Загубих дар слово, а това ми се случва изключително рядко. Но и рядко получавам подаръци, та затова възприемам подобни жестове с голямо вълнение. Увих наметката около себе си, потърках буза в меката материя и потънах в блаженство.
— Благодаря — прошепнах с треперещ глас.
— Няма защо — отвърна той. — За бога, Суки, недей да плачеш. Исках да ти доставя радост.
— Достави ми огромна радост — успокоих го аз. — Няма да плача — преглътнах сълзите и се изправих пред огледалото в банята. — О, толкова е красив! — сърцето ми пърхаше в гърлото.
— Хубаво, радвам се, че ти харесва — отвърна Алсид с делови тон. — Реших, че това е най-малкото, което мога да направя за теб — той старателно покри с шала червените драскотини по лявото ми рамо.
— Ти не ми дължиш нищо — отвърнах. — Напротив, аз съм ти длъжница — забелязах, че Алсид се смущаваше от вълнението ми точно толкова, колкото и от сълзите ми. — Е, да тръгваме — казах. — „Клубът на мъртвите“ ни чака. Ще се снабдим с цялата информация още тази вечер и никой няма да пострада.
Което просто доказва, че не притежавам ясновидски способности.
Алсид носеше друг костюм, аз — друга рокля, но „Жозефина“ изглеждаше точно като предишната вечер. Пуст тротоар, злокобна атмосфера. Днес бе дори по-студено от вчера; дъхът ми излизаше като пара и аз доволно се сгуших в топлата си кадифена наметка. Тази вечер Алсид буквално скочи от кабината направо под козирката на заведението и ме изчака да сляза сама, без да ми помогне.
— Пълнолуние — лаконично поясни той. — Ще бъде напрегната нощ.
— Съжалявам — безпомощно казах аз. — Това сигурно е много мъчително за теб — ако не трябваше да ме придружава по задължение, сега можеше да припка из гората подир сърнички и зайчета.
— Няма проблем — сви рамене той. — Утре ще си наваксам — ала при тези думи целият потръпна от напрежение.
Тази вечер не се стреснах чак толкова, когато пикапът потегли самичък по улицата, и дори не ми мигна окото, когато господин Хоб отвори вратата. Не мога да кажа, че таласъмът се радваше да ни види, но пък и нямах представа какво е нормалното изражение на лицето му. Дори да му идваше да направи салто от радост, аз пак щях да си остана в неведение.
Честно казано, съмнявах се да е чак толкова развълнуван от повторната ми поява в клуба. А може би той беше собственикът? Не можех да си представя, че господин Хоб би кръстил клуба си „Жозефина“. По-скоро би избрал име като „Мъртво гниещо куче“ или „Пълзящи червеи“, но не и „Жозефина“.
— Тази вечер нямаме нужда от неприятности — мрачно изрече господин Хоб. Гласът му звучеше като ръждясал, сякаш го използваше само в краен случай и с голямо неудоволствие.
— Тя няма вина за случилото се — каза Алсид.
— Все едно — каза Хоб и млъкна. Вероятно реши, че не е нужно да казва нищо повече, и беше прав. Дребният таласъм кимна с глава към няколко маси, събрани една до друга.
— Кралят ви очаква.
Хората станаха на крака, когато стигнах до масата. Ръсел Еджингтън и специалният му приятел Талбот седяха с лице към дансинга; срещу тях се бе разположил възрастен вампир (така де, приобщен към немъртвите в по-напреднала възраст), придружен от жена, която остана седнала, разбира се. Погледът ми я подмина, върна се и аз изписках от радост.
— Тара!
Приятелката ми от гимназията изписка в отговор и скочи от мястото си. Хвърлихме се в прегръдките си, макар че по етикет трябваше да си пратим леки въздушни целувки. И двете се намирахме на чужда територия тук, в „Клубът на мъртвите“.
Тара, която е с няколко сантиметра по-висока от мен, има тъмна коса, тъмни очи и мургава кожа. Носеше рокля с дълъг ръкав в златисто бронзови нюанси, която проблясваше при всяко нейно движение, и обувки с много висок ток. Така достигаше ръста на кавалера си.
Но след като се измъкнах от обятията на Тара и радостно я потупах по рамото, аз осъзнах, че срещата ми с нея бе най-лошото, което можеше да ми се случи. Влязох в съзнанието й и се уверих, че действително се кани да ме попита защо съм с някого, който не е Бил.
— Хайде, дружке моя, да отидем да си напудрим носовете в тоалетната — предложих весело аз и тя веднага си взе чантичката, като дари кавалера си с перфектната усмивка: добре премерена комбинация от радост и печал. Аз махнах лекичко на Алсид, помолих останалите джентълмени да ни извинят и двете бързо закрачихме към дамската тоалетна, която се намираше в коридора към задния вход на заведението. Вътре нямаше никого. Затворих вратата и се облегнах на нея, за да не влезе някой. Тара ме гледаше право в очите, преливаща от желание да ме засипе с въпроси.