Дан за ангели

— Никога не е ходил там. Или поне не е ходил с нас.

— А без вас?

— През последната година и половина Антон Василиевич не ходеше никъде без нас.

— Както и да е.

Пипнах ли те, сладурче.

Имах всички основания да се съмнявам в искреността му.

А онзи, чието име бе изписано на визитката, нямаше никаква сметка да лъже.

Той не беше журналист — мисля, че вече споменах това — и не искаше интервю.

— Извинете — каза тихичко мъжът и докосна леко с лакът ръката ми, — можете ли да ми отделите две минутки? Разбирате ли, работата е там, че малко преди смъртта си Антон Василиевич ни донесе един свой роман, за да го издадем. — Той каза последното шепнешком, като почти докосваше с устни ухото ми.

— Какво ви е донесъл?! — Осъзнавах, че щеше да е най-добре чувствителните журналистически уши да не чуват това. Но не можех да скрия изумлението си.

— Своят роман — каза той много тихо, само с устни. Значи бях чула добре, макар че изобщо не можех да повярвам в това, което чувах.

— Искате ли да си поговорим по-късно за това?

— Разбира се. Координатите ми са тук. Обадете ми се, моля ви, ще чакам.

— Непременно ще ви се обадя.

Ако зависеше от мен, щях да грабна слушалката още сега или дори по-рано, веднага щом прекрачих прага на кабинета си.

И изобщо нямаше да пусна издателя да си тръгне. Щях да го хвана за лакътя и да го помъкна към асансьора. И в това нямаше да има нищо особено. Може пък някой журналист да ми е харесал. Може да ми е задал някакъв интересен въпрос и да е намерил подход към мен. Случваха се такива неща.

Но се сдържах.

И сега умирах от любопитство.

Антон беше написал роман?! Невероятно.

— Защо питате?

След кратка пауза охранителят Гена все пак не се сдържа и ми зададе въпрос. Беше напрегнат. Нервите му не издържаха.

И единственото, което постигна този глупак бе това, че затвърди подозрението ми, че лъже. И че се страхува.

Въпросът бе: защо?

— Просто така. Предлагат ми сътрудничество. Помислих си, че Антон може вече да е преговарял с тях.

— С издателството ли?

— Ами да, така ми се стори. Всъщност той би могъл да се види с него навсякъде. В нашия офис, в някой ресторант…

— С онзи тип… с воднистите очи ли? Не, Антон Василиевич не се е срещал с него. Никога.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно съм сигурен.

Играта стана наистина интересна.

Не стига, че шефът на охраната бе откроил безпогрешно издателя в гъстата тълпа журналисти, но кой знае защо упорито отстояваше твърдението си.

Макар да имаше добър повод да излезе сух от водата. Допусках, че Антон не беше ходил сам в издателството. В края на краищата, това не беше на нивото му. Двамата наистина биха могли да се срещнат на чужда територия. И пито-платено. А охраната наистина не можеше да помни всички, с които Тоша се срещаше.