Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
Внезапно си давам сметка, че тя сигурно в момента ме оглежда по същия начин, по който я оглеждам аз.
— Почти не успях да мигна! — казвам и я поглеждам срамежливо. — Толкова се вълнувам, че най-сетне се срещнахме!
Джес кимва, ала не казва нищичко. Господи, ама тя наистина е доста резервирана! Ще трябва да я поочупя мъничко.
— Приличам ли на онова, което си си представяла за мен? — питам, като се изсмивам самоуверено и си приглаждам косата.
Джес ме оглежда, като движи поглед около лицето ми.
— Всъщност, въобще не съм мислела как ще изглеждаш — казва накрая тя.
— О, ясно.
— По принцип, аз избягвам да си представям нещата — допълва тя. — Приемам ги такива, каквито и когато ги виждам.
— Вземи си бисквитка, Джес! — обажда се любезно мама. — Тези са с орехи и кленов сироп.
— Благодаря — кимва Джес. — Много обичам орехи.
— Аз също! — вдигам изумено глава. — Аз също много ги обичам!
Господи, теорията се доказва! Гените определят всичко! Двете с нея сме били отгледани на стотици километри една от друга, при това от съвсем различни семейства, но въпреки това имаме еднакви вкусове!
— Джес, защо не ни се обади от гарата? — пита татко, като поема чашата кафе от ръцете на мама. — Щях да те взема. Нямаше нужда да хващаш такси.
— Не съм хващала такси — отговаря Джес. — Вървях пеша.
— Вървяла си пеша ли?! — стряска се татко. — От гарата на Оксшот?!
— От Кингстън. Хванах автобуса. — Изгълтва си набързо кафето и допълва: — Така е много по-евтино. Спестих двадесет и пет паунда.
— И си изминала пеша целия път от Кингстън дотук?! — ужасява се мама.
— Нищо работа — отбелязва Джес.
— Джес е много запалена по ходенето, Беки — обяснява мама. После се усмихва на Джес и добавя: — Това ти е любимото хоби, нали така, миличка?
Това вече е прекалено! Сигурно участваме в някакъв документален филм!
— Моето също! — възкликвам аз. — И на мен ходенето ми е любимото хоби. Не е ли забележително?
Настъпва тишина. Оглеждам обърканите физиономии на моето семейство. Абе, какво им става на тези хора?
— Наистина ли ходенето пеша е любимото ти хоби, скъпа? — пита колебливо мама.
— Разбира се, че е! Непрекъснато се разхождам из Лондон! Нали така, Люк?
Люк ми отправя подигравателен поглед.
— Да, в Лондон наистина има определен брой улици, които са били удостоени с честта да бъдат тъпкани от твоите крака — съгласява се накрая той.
— Да не би да тренираш спортно ходене? — обажда се Джес, този път с неподправен интерес.
— Ами… — замислям се за момент. — По-скоро… комбинирам го с други дейности. За разнообразие.
— Като например щафетно бягане?
— Е… нещо подобно — кимвам и отхапвам от бисквитката си.
Отново се възцарява тишина. Все едно всеки очаква останалите да кажат нещо. Господи, защо се чувстваме толкова неловко? Би трябвало да се държи естествено! Нали в крайна сметка всички сме семейство?!
— Обичаш ли филмите? — питам я аз накрая.
— Някои от тях — смръщва се замислено тя. — Обичам филми, които ти казват нещо важно, които носят някакво послание.
— Аз също — съгласявам се пламенно аз. — Всеки добър филм със сигурност трябва да има някакво послание!
Което си е вярно. Така де, да вземем например „Грес“. В този филм имаше много и разнообразни послания. Като например: „Не се тревожи, ако не си най-готината в училище, защото винаги можеш да си изрусиш косата!“
— Някой да иска още кафе? — оглежда се мама. — В кухнята ни чака още един чайник.
— Аз ще отида да го взема — обаждам се от дивана. — Люк, защо не дойдеш с мен да… да ми помогнеш? В случай, че… не го намеря.
Наясно съм, че не звуча особено убедително, обаче изобщо не ми пука. Просто нямам търпение да поговоря за нещо с Люк.
Веднага щом се озоваваме в кухнята, аз затварям вратата и го поглеждам нетърпеливо.
— Е? Какво мислиш за моята сестра?
— Изглежда ми много свястно момиче.
— Нали?! И между двете ни има толкова много сходства! Не смяташ ли?
— Моля?! — ококорва се Люк.
— Джес и аз. Толкова си приличаме, нали?
— Приличате ли си?! — Люк вече е тотално ошашавен.