Тъмен пламък

— Какво точно правиш? — пита ме със сбърчено чело, а в гласа му като че ли чувам истинска загриженост. — Напоследък единственото, което те интересува, е работата.

Кракът му се отпуска на пода с глухо тупване, той се привежда към мен и подпира превързаните си ръце на бюрото с думите:

— Осъзнаваш ли изобщо, че е лято? Лято в Лагуна Бийч. Половината от населението на страната мечтае за подобна комбинация — а ти въобще не обръщаш внимание. Вярвай ми, ако не бях в това състояние, щях да съм на плажа, да карам сърфа си и да се наслаждавам на всяка секунда! Да не споменаваме — поправи ме, ако греша — че това е първото ти лято тук.

Поемам си дълбоко въздух. Много добре си спомням как посрещнах лятото миналата година: цялата в наранявания, в болница, останала без семейство и понесла на раменете си товара на екстрасенски способности, с които не мога да се справя. Тогава наивно си мислех, че това е възможно най-лошото и ситуацията няма как да стане по-страшна и странна. Всъщност все още ми е трудно да повярвам, че вече мина година, откакто целият ми живот се промени.

— Мога да се оправям сам в магазина. Мога и на лекар да отида сам, на кого му пука дали ще закъснея или не, мътните да го вземат! Моля те, направи услуга сама на себе си и си вземи почивка. Там отвън има цял свят, непознат за теб, който те чака да го изследваш. Просто не е здравословно да се затваряш вътре, когато е лято!

Стоя пред него с треперещи ръце и тяло, накъсано дишане, с две думи — пълна развалина, ходещо олицетворение на нездравословния начин на живот — и отчаяно оглеждам стаята в търсене на изход.

— Евър, добре ли си? — накланя се той към мен.

Поклащам глава. Не съм в състояние да му отвърна, изобщо не мога да говоря. Роман е навън. Усещам, че се приближава. Излязъл е от магазина си и върви по улиците. В момента вече е някъде съвсем наблизо. И аз знам, че е въпрос на време — може би не повече от минута, най-много две — преди старото ми „аз“ да изчезне напълно, пометено от чудовището, което вилнее в мен.

Стисвам ръба на бюрото. Кокалчетата на ръцете ми изпъкват, почти бели. Отчаяно се мъча да се взема в ръце. Ужасена съм от състоянието си, ужасена съм, че ще бъда видяна — и наистина трябва да се махна оттук, преди да е станало прекалено…

Профучавам от другата страна на бюрото толкова бързо, че стигам до Джуд, преди да успее дори да мигне. Пръстите ми се сключват около сиво-белия гипс, опасващ счупената му ръка — нямам избор, трябва да привлека вниманието му. През скърцащите си зъби успявам да кажа само:

— Ако искаш да те заведа, трябва да тръгнем веднага… това не може да чака!

Той се изправя с известно усилие, а на лицето му се изписва загрижено изражение.

— Евър, не се обиждай, но не искам да се качвам в кола, която ти ще шофираш. Изглеждаш, меко казано… разстроена.