Тъмен пламък

Стисвам устни, въздъхвам дълбоко и я стрелвам с такъв поглед, че в нея не би трябвало да са останали никакви съмнения точно как я възприемам:

— Имам предвид, че сега, когато целият свят е в краката ти, едва ли някой се справя по-добре от теб, нали? И така, Ава, кажи ми — какво е усещането? Как се чувства новото ти, подобрено „аз“? Струваше ли си да предадеш приятелите си за това?

Клепачите й трепват и на лицето й се изписва загриженост:

— Бъркаш, Евър! Това, което си мислиш, изобщо не е вярно!

Изправям се на крака. Цялата съм разтреперана и се чувствам ужасно, но с всички сили се старая да скрия този факт от нея. Искам по възможно най-бързия начин да я оставя зад гърба си. Не ми се слушат повече лъжи.

— Не съм пила от еликсира, уверявам те… аз само…

Обръщам се рязко с пламнали от гняв очи:

— Направо не вярвам на ушите си! Естествено, че си изпила еликсира! Ехо, та аз се върнах! Виждаш ли? — Подръпвам тениската си и тръсвам глава. — Май нищо не се е развило според плана ни. Не, поправка — не се е развило според моя план, защото твоят със сигурност е изпълнен. Остави Деймън сам, слаб и беззащитен — точно както си възнамерявала да сториш още от самото начало. Просто го заряза да си лежи там, уязвим, умиращ… така че да попадне право в ръцете на Роман! А пък после, сякаш не ти стигаше това, в онази вечер отново се съюзи с него. Хубав чай от беладона бе приготвила на Хевън, няма спор!

Поклащам глава отвратена и млъквам. Чудя се защо изобщо си правя труда да разговарям с нея, защо си губя времето. Тя вече ми отне толкова много. Не би трябвало да й предоставям възможност да ми вземе още нещо.