Хевън изпуска кексчето с розова глазура, което стиска допреди секунда. Силно гримираните й очи се вглеждат напрегнато в моите, а аз започвам трескаво да се озъртам. Търговският център е пълен с хора. Потръпвам, на секундата съжалила за решението си да дойдем тук. Как можах да проявя глупостта да предположа, че това ще бъде най-добрият начин да й поднеса новината? Че да я доведа в любимата й сладкарница в подобен чудесен летен ден ще е достатъчно? Сякаш малкото ягодово кексче би могло да подслади съобщението. В момента ми се иска просто да си бяхме останали в колата.
— Ш-ш-т! Говори по-тихо, моля те! — опитвам се да го направя внимателно, но осъзнавам, че всъщност звуча като раздразнителна учителка.
Затова млъквам и просто я наблюдавам, когато се привежда, прибира дългия платинен кичур зад ухото си и присвива очи:
— Извинявай… ама ти сериозно ли?! Тоест… Пускаш върху ми такава невероятна бомба — и имам предвид наистина огромна — а ушите ми все още бучат и буквално ми се вие свят! И искам непременно да повториш онова, което каза преди малко — просто за да се уверя, че съм те чула правилно. А единственото, което те интересува, е да не говоря твърде високо?! Ама ти шегуваш ли се?
Поклащам глава и се озъртам. Подготвям се да посрещна всички последици и превключвам на вълна „ограничаване на щетите“:
— Просто… никой не бива да разбира. Трябва да запазиш тайната! Това е от първостепенна важност!
Малко късно осъзнавам, че разговарям с момиче, което никога не е било в състояние да пази тайни, дори животът му да зависи от това. Моите, чуждите, още по-малко пък — своите.
Тя въздъхва тежко, намръщва се и се отпуска на стола си. Вглеждам се внимателно в нея, докато мърмори под нос възраженията си. Ужасена съм, когато забелязвам, че всички признаци са вече налице: бледата й кожа е станала гладка и лъскава, цветът й е чудесен и на практика не виждам пори; чупливата й кафява коса с единствен светлорус кичур блести и се вие покрай лицето й — спокойно би могла да участва в реклама на скъп шампоан. Дори зъбите й са по-прави, бели и здрави. Бързината, с която настъпва промяната в нея, е плашеща — при мен отне толкова дълго време. И всичко това само от няколко глътки еликсир.
Очите ми я гледат все така настойчиво, но вече няма път за отстъпление. Поемам си дълбоко въздух и се гмуркам. Пренебрегвам клетвата си да не подслушвам съкровените мисли на приятелката си и се напрягам, за да я видя по-добре, да възприема и разчета по-ясно енергията й и думите, които не произнася. В този миг слухтенето е позволено и оправдано.
Вместо да се озова на обичайното си място, на първите редове, се сблъсквам с каменна стена, която не ми позволява да премина. Дори след като леко потупвам с пръсти ръката й — преструвам се, че ме е заинтригувал сребърният пръстен под формата на череп — не виждам нищо. Бъдещето й сега е скрито от мен.
— Това е толкова… просто е… — тя преглъща и започва да се оглежда с широко отворени очи.
Сякаш възприема по нов начин бликащия наблизо фонтан, младата майка, която бута бебешка количка покрай него и едновременно с това крещи по телефона си, групата момичета, които излизат от магазина за бански костюми, въодушевени и натоварени с купища чанти. А може би просто се опитва да избегне погледа ми?
— Зная, че те натоварих с твърде много информация за прекалено кратко време, но все пак…
Млъквам за миг. Със сигурност трябва да измисля някакво по-добро обяснение, но просто не знам какво и как точно да й кажа.
— Твърде много информация? Така ли виждаш нещата?!
Тя поклаща глава и започва да барабани с пръсти по облегалката на зеления метален стол, на който е седнала. Погледът й бавно се плъзга по мен. Не мога да разгадая мислите й.
Въздишам. Иска ми се да се бях справила по-добре с предаването на съобщението, а най-вече ми се иска да не се налагаше да го правя изобщо. Безсмислено е обаче да съжалявам — прекалено късно е за това. Нямам друг избор, трябва да се погрижа за кашата, която сама забърках.
