Тъмен пламък

— Все още ли се опитваш да разбиеш кода?

Стрелвам го с поглед, после затварям очи и поклащам глава. Отказах се от книгата. До този момент използването й само влошаваше нещата.

— И аз не успях да открия нищо, но въпреки това бих се радвал да опитам отново, ако все още искаш помощта ми.

С една дума — да. Наистина искам да ми помогне. Бих приела всяка предложена помощ. Сега обаче чудовището ме е превзело напълно и не позволява на думите да напуснат устните ми. Гърлото ми е свито и пари толкова силно, че само мълчанието го успокоява.

— Нещо римувано ли е? — Джуд отказва да изостави темата.

Поклащам глава. Все още не мога да продумам и дума.

Той обаче само свива рамене. Отказът ми да продължа в тази посока изобщо не го обезкуражава.

— Доста съм добър в напевите… независимо че не звучи особено скромно. Впрочем аз и рецитирам добре — искаш ли да ме чуеш?

Затварям очи. Искам просто да продължи нататък.

— Умно решение — усмихва се той, без изобщо да забелязва какво преживявам в момента.

Преструва се, че изтрива въображаеми капки пот от челото си с превързаната си ръка — което на свой ред ми напомня, че ме помоли да го откарам.

Изправям се, като очаквам да ме последва. Той обаче остава на мястото си и продължава да ме гледа — толкова напрегнато и настойчиво, че успявам само да изграча:

— Какво? Какво има? Да не би Райли да е тук?

Той поклаща глава, при което кичурите му се залюляват покрай лицето и отлитат на гърба му, а срещу мен блясват поразителните му синьо-зелени очи.

— Не съм я виждал от известно време насам — отвръща той с наклонена глава и малко тъжен поглед, прикован в моя. — Признавам, че от време на време се опитвам да я достигна, но не успявам.

После философски свива рамене:

— Предполагам, че не иска да разговаряме повече.

Смръщвам вежди, защото изобщо не съм съгласна с него.

През последните дни Райли ми изпрати твърде много загадъчни послания, така че се съмнявам да е вярно. Определено имам чувството, че много иска да я достигнат и да разговаря.

— Смяташ ли, че евентуално… — млъквам, защото не ми се иска да кажа нещо смешно.

После обаче решавам, че не ми пука. Вече неведнъж съм се правила на глупачка пред Джуд, един път повече или по-малко няма значение.

— Смяташ ли, че е възможно да не може да премине?

Той ме поглежда и сякаш се кани да отговори, но аз повдигам показалец и го спирам:

— Нямам предвид „не може“ в смисъл, че не е в състояние или не може да открие начин да го направи, а по-скоро… Не знам, може би просто не й се позволява да премине? Може би някой или нещо я спира?