Дневниците на Кари Брадшоу
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712270
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневниците на Кари Брадшоу». Краткое содержание книги:
Преди Кари Брадшоу да „разбие” Града, тя е обикновено момиче, израснало в предградията на Кънектикът. Къдрокоса фурия, която знае, че иска повече. Повече от това, което я заобикаля, повече от това, за което съученичките й се осмеляват да мечтаят. Тя е готова за истинския живот, но първо трябва да се справи с последните години от гимназията. С познатото ни остроумие и проницателност – макар още по момичешки плахи – Кари проследява пълната си с емоции последна година от гимназията. Докато приятелите й се борят основно на любовния „фронт”, Кари се опитва да преодолее разочарованието си, че не е била допусната до летния семинар по творческо писане в Ню Йорк. После се намесва и момче. Следва и предателството на най-близките й хора, което ще я накара да постави всичко под съмнение. Дните в училище са към своя край и Кари ще осъзнае, че е време да се бори за мечтите си.
Как успява да се превърне в модел за подражание и в един от най-харесваните женски образи на цяло едно поколение? Страстните фенове на „Сексът и градът” с удоволствие ще проследят как Кари Брадшоу се превръща от обикновено момиче в талантлив писател в новата книга на Кандис Бушнел „Дневниците на Кари Брадшоу”. Верните фенове на Кари Брадшоу ще разберат какво е семейството, в което е израсла, как е открила страстта си към писането и какво незаличимо отражение са имали върху нея приятелствата от тийнейджърските й години. Последвайте Кари в нейните дръзки, забавни, а понякога драматични приключения, които ще я отведат до обичания й Ню Йорк, където ще започне новият й живот.
„Това не е тийнейджърката Кари Брадшоу от 2009-2010 година, това е Кари в края на 70-те”, казва Кандис Бушнел в интервю по новата си книга „Дневниците на Кари Брадщоу”. „Това беше времето, в което младите жени за пръв път можеха съвсем свободно да отидат в колеж, да имат кариера, да преследват мечтите си.” Всички сме запознати много добре с любовните драми на Кари Брадшоу, особено онези, причинени от разбивача на сърца – Тузаря (иначе казано Джон Джеймс Престън, или Крис Нот). Този път Кандис Бушнел е решила да овъзмезди Кари, която получава мъжа, пардон, момчето на мечтите си в последната година на гимназията. „Кари получава гаджето, което всяко момиче в гимназията мечтае да има”, казва Бушнел за героя, който ще обсеби фантазиите на младата Кари.
— Знаеш ли какво си мислех? — внезапно предлагам на Джордж. — Какво ще кажеш, вместо да бием целия този път до крайпътния ресторант, да отидем до „Браунстоун“? По-близо е, а и храната е много добра. — Знам, че е изключително жестоко от моя страна да водя Джордж в същото заведение, в което бях със Себастиан. Но любовта ме прави жестока.
Джордж, разбира се, няма никаква представа какво се върти в главата ми. И е дразнещо отстъпчив.
— Където пожелаеш. На мен ми е все едно.
— Приятно прекарване! — изрича с надежда в гласа баща ми.
Качваме се в колата на Джордж и той се привежда, за да ме целуне. Извъртам леко глава и целувката му се приземява в ъгълчето на устната ми.
— Как ти мина седмицата? — пита.
— Доста откачено. — Тъкмо се каня да му разкажа за лудите ми две седмици със Себастиан и как Дона Ладона и двете Джен ме преследват и за гадната картичка в шкафчето ми, когато се отказвам. Засега на Джордж не му трябва да знае за Себастиан. Вместо това изричам: — Наложи се да придружа една моя приятелка до един доктор, за да й напише рецепта за противозачатъчни, и там имаше едно момиче, което очевидно беше правило аборт, и…
Той кимва, но без да отлепва очи от пътя.
— Като човек, израснал в големия град, винаги съм се питал как ли живеят хората в малките градчета. Но като че ли независимо къде живееш, винаги успяваш да се набуташ в неприятности.
— Виж ти! А чел ли си „Пейтън плейс“?
— Чета предимно биографии. Когато не чета за работа, разбира се.
Кимвам. Заедно сме само от десет минути, но вече се чувствам толкова неловко, че се чудя как ще изкарам цяла вечер с този човек.
— Така ли го наричат вашия град — „Градът“, а не Ню Йорк или Манхатън?
— Аха — засмива се той. — Знам, че звучи малко арогантно. Като че ли Ню Йорк е единственият град на света. Но нюйоркчани са си по принцип малко арогантни. И наистина смятат Манхатън за центъра на вселената. Повечето нюйоркчани не могат да си представят да живеят някъде другаде. — Поглежда ме косо. — Ужасно ли ти звучи това? Като мръсник ли говоря?
— Нищо подобно! Ще ми се и аз да живеех в Манхатън! — Иска ми се да кажа „в града“, но се опасявам да не прозвуча прекалено самонадеяно.
— А ходила ли си изобщо там? — пита той.
— Всъщност не. Веднъж-два пъти, но когато бях малка. Ходихме на някаква ученическа екскурзия до планетариума и гледахме звездите. Не мисля, че се брои.
— Аз пък буквално израснах в планетариума. Както и в Музея по естествена история. Някога знаех всичко за динозаврите. И обожавах да ходя в зоологическата градина на Сентръл Парк. Къщата на семейството ми се намира на Пето авеню, затова, когато бях малък, много обичах да слушам рева на лъвовете през нощта. Беше страхотно преживяване!
— Да, наистина — кимвам, като обвивам ръце около раменете си, за да се стопля. Не знам защо, но внезапно ми става много студено. И ме обзема някакво странно предчувствие — аз също ще живея в Манхатън! Също ще слушам рева на лъвовете в Сентръл Парк. Засега не знам как ще стигна дотам, но ще го направя!
— Семейството ти живее в къща? — питам като последната глупачка. — А аз си мислех, че в Ню Йорк всички живеят в апартаменти.
— Всъщност е апартамент — отговаря Джордж. — Класически осемстаен. Но наистина има и къщи. Обаче всички в Ню Йорк наричат апартаментите си къщи. Не ме питай защо. Вероятно поредната превземка. — Пак ме поглежда косо. — Трябва някой ден да ми дойдеш на гости. Майка ми прекарва цялото лято в къщата си в Саутхамптън, така че апартаментът е на практика празен. Има четири спални! — побързва да добави, за да не си създам погрешна представа.
— Разбира се! Би било страхотно! — А ако успея да се вмъкна в онази проклета програма за творческо писане, ще бъде още по-добре.
Освен ако, разбира се, вместо това не замина за Франция. Със Себастиан.
— Хей — казва той, — знаеш ли, че много ми липсваше тази седмица?
— А не би трябвало, Джордж! — изричам с престорено раздразнение. — Та ти дори не ме познаваш!
— Познавам те достатъчно, за да ми липсваш. Или най-малкото — да мисля за теб. Така по-добре ли е?
Наистина би трябвало да му кажа, че имам приятел, но като че ли е твърде скоро. Всъщност аз почти не го познавам. Усмихвам се и нищо не казвам.