Дневниците на Кари Брадшоу
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712270
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневниците на Кари Брадшоу». Краткое содержание книги:
Преди Кари Брадшоу да „разбие” Града, тя е обикновено момиче, израснало в предградията на Кънектикът. Къдрокоса фурия, която знае, че иска повече. Повече от това, което я заобикаля, повече от това, за което съученичките й се осмеляват да мечтаят. Тя е готова за истинския живот, но първо трябва да се справи с последните години от гимназията. С познатото ни остроумие и проницателност – макар още по момичешки плахи – Кари проследява пълната си с емоции последна година от гимназията. Докато приятелите й се борят основно на любовния „фронт”, Кари се опитва да преодолее разочарованието си, че не е била допусната до летния семинар по творческо писане в Ню Йорк. После се намесва и момче. Следва и предателството на най-близките й хора, което ще я накара да постави всичко под съмнение. Дните в училище са към своя край и Кари ще осъзнае, че е време да се бори за мечтите си.
Как успява да се превърне в модел за подражание и в един от най-харесваните женски образи на цяло едно поколение? Страстните фенове на „Сексът и градът” с удоволствие ще проследят как Кари Брадшоу се превръща от обикновено момиче в талантлив писател в новата книга на Кандис Бушнел „Дневниците на Кари Брадшоу”. Верните фенове на Кари Брадшоу ще разберат какво е семейството, в което е израсла, как е открила страстта си към писането и какво незаличимо отражение са имали върху нея приятелствата от тийнейджърските й години. Последвайте Кари в нейните дръзки, забавни, а понякога драматични приключения, които ще я отведат до обичания й Ню Йорк, където ще започне новият й живот.
„Това не е тийнейджърката Кари Брадшоу от 2009-2010 година, това е Кари в края на 70-те”, казва Кандис Бушнел в интервю по новата си книга „Дневниците на Кари Брадщоу”. „Това беше времето, в което младите жени за пръв път можеха съвсем свободно да отидат в колеж, да имат кариера, да преследват мечтите си.” Всички сме запознати много добре с любовните драми на Кари Брадшоу, особено онези, причинени от разбивача на сърца – Тузаря (иначе казано Джон Джеймс Престън, или Крис Нот). Този път Кандис Бушнел е решила да овъзмезди Кари, която получава мъжа, пардон, момчето на мечтите си в последната година на гимназията. „Кари получава гаджето, което всяко момиче в гимназията мечтае да има”, казва Бушнел за героя, който ще обсеби фантазиите на младата Кари.
— Да?
— Виждала ли си чантата ми?
Тя извръща очи, което ме кара да се усъмня, че действително е виновна. А после изрича с невинен гласец:
— Коя чанта? Училищната ли? Мисля, че я зърнах в кухнята.
— Чантата на мама.
— Точно аз не бих могла да я видя! — изтъква тя, като продължава да се преструва на ни лук яла, ни лук мирисала. — Нали винаги я държиш заключена в гардероба ти?
— Не е там.
Дорит свива рамене и се опитва да продължи разговора си.
— Нещо против да я потърся в твоята стая? — питам небрежно.
— Давай! — кимва тя. Хитра е! Ако беше виновна, надали щеше да ми позволи.
Претърсвам гардероба й, чекмеджетата й и под леглото. Нищо.
— Виждаш ли? — изтъква Дорит с тон в стил „Нали ти казах!“. Но точно в този неин миг на триумф очите й се плъзват към гигантската плюшена панда, която седи на люлеещия се стол в ъгъла на стаята й. Пандата, която уж аз й бях дала като подарък, когато се роди.
— О, не, Дорит! — клатя отчаяно глава. — Защо точно господин Панда?!
— Не го докосвай! — пищи тя, скача от леглото и изпуска телефона. Аз грабвам господин Панда и хуквам навън.
Дорит е плътно зад мен. А докато отнасям господин Панда към стаята си, усещам, че е станал подозрително тежък.
— Дай си ми го! — крещи Дорит.
— Защо? — питам аз. — Да не би господин Панда напоследък да е направил някоя беля?
— Нищо подобно!
— Не съм съгласна. — Опипвам гърба на плюшената панда и напипвам доста големичък отвор, прикрит умело с безопасни игли, сложени отвътре.
— Какво става тук? — връхлита при нас Миси, а от краката й капе пяна.
— Това! — изричам и започвам да откопчавам безопасните игли.
— Кари, недей! — пищи Дорит, когато пъхвам ръка в отвора. Първото нещо, което изваждам, е една сребърна гривна, която не бях виждала от месеци. След гривната се появява малка лула, от онези, с които се пуши марихуана. — Не е моя, кълна се! На приятелката ми Черил е! — настоява Дорит. — Помоли ме да й я скрия.
— Ясно — кимвам и подавам лулата на Миси. А след това ръката ми докосва познатата грапава повърхност на чантата на майка ми. — Аха! — възкликвам и я изваждам. Поставям я на леглото си, след което и трите се вторачваме ужасени в нея.
Съсипана е. Цялата предна част с шикозното капаче, в което майка ми някога си държеше чековата книжка и кредитните карти, е изпръскана с нещо, приличащо на розова боя. Което съвсем случайно се оказва абсолютно същия цвят като лака върху ноктите на Дорит.
Твърде шокирана съм, за да успея да кажа каквото и да било.
— Дорит, как можа! — разпищява се Миси. — Това е чантата на мама! Защо трябваше да съсипваш точно чантата на мама?! Не можа ли за разнообразие да съсипеш нещо свое?!
— Защо пък само Кари трябва да използва нещата на мама?! — пищи в отговор Дорит.
— Не е вярно — отбелязвам с изненадващо и за самата себе си спокойствие.
— Мама остави тази чанта на Кари! — изтъква Миси. — Защото тя е най-голямата от нас.
— Нищо подобно! — извива Дорит. — Остави я на нея, защото нея обичаше най-много!
— Дорит, това изобщо не е вярно…
— Напротив, вярно е! Мама искаше Кари да бъде като нея. Само дето сега мама е мъртва, а Кари е все още жива! — И следва един от онези писъци, от който гърлото те заболява. В най-буквалния смисъл на думата.
Дорит побягва навън. А аз най-неочаквано избухвам в сълзи.
Не съм много добра в плаченето. Някои жени вероятно плачат красиво, като например момичетата в „Отнесени от вихъра“. Но в реалния живот никога досега не съм виждала жена, която да плаче красиво. Когато аз плача, лицето ми се подува, носът ми потича и едва успявам да си поема дъх.
— Какво би казала мама за всичко това?! — изричам между две хълцания.
— Не знам, но вече нищо не може да каже — отговаря Миси.
Да, ето го и нашият прочут черен хумор. Направо не знам как бихме издържали без него.
— Е, може би си права — изкисквам се и изхълцвам. — Все пак е само една чанта, нали така? Не е като да става въпрос за човек или нещо подобно, нали?
— Смятам, че трябва да боядисаме господин Панда в розово — отбелязва Миси. — Да дадем урок на Дорит. Оставила е шишенцето си с розовия лак отворено под мивката. Едва не си го излях върху краката, когато тръгнах да си вадя коламаската!
Втурвам се в банята.