Чуждо влияние

Реджина вдига глава, когато приближавам. Внушавам ли си, или изражението й е леко гузно? После се обръща отново към шкафчето, оглежда се в огледалцето на вратичката и опитва да придаде обем на косата си. Мокра е от дъжда и колкото и да се опитва, няма как да я накара да бухне.

— Чувам, че вчера си ходила на свиждане на Скоч.

— А, да. Исках да видя как е. — Тя отказва да ме погледне.

— И как е?

— Още е в безсъзнание. Но му говорих дълго време. И мога да се закълна, че по едно време ми стисна ръката.

— А с родителите му запозна ли се?

Тя поклаща глава.

— Не, бяха се прибрали вкъщи за малко. Майка му беше страшно изморена. И моята беше така, когато брат ми почина. Напрежението те смазва.

— Учудвам се, че са те пуснали да го видиш. Не е ли в интензивното?

— Е, възможно е да съм споменала, че съм му сестра.

Май е много доволна, задето е проявила такава изобретателност. Не мога да повярвам, че на някой може да му хрумне подобна глупост. Във филмите може и да върши работа, но нима в истинския живот сестрите не проверяват как стоят нещата?

— Нали се сещаш, че сега родителите му ще тръгнат да те търсят? Не само че сигналът към полицията е подаден от момиче, но и сестрите ще могат да те опишат на майка му и баща му, щом разберат, че си ходила там. И ще те намерят.

Реджина замръзва. Май подобно развитие на нещата изобщо не й е минавало през ум.

— Внимавай — казвам. — Саманта е изровила томахавката. Супер е бясна, че си ходила в болницата.

Реджина свива рамене.

— Писна ми тя да си мисли, че може да управлява целия свят. — И с това трясва шкафчето и си тръгва.

В часа по английски госпожа Уингър ни кара отново да се съберем по двойки, за да поработим върху есетата си. Настанявам се на чина до Саманта. Тази сутрин е облечена необичайно скромно — с обикновена бяла тениска, сини дънки и никакъв грим. Косата й е прибрана на опашка и кръговете пред очите й издават, че не е спала добре. Това май важи за всички ни.

— Току-що видях Реджина в коридора — казвам, когато госпожа Уингър излиза за секунда да снима някакъв лист с упражнения. — Казах й да внимава.

— Че каква полза от това сега? — просъсква Саманта. — Не видя ли ченгетата в столовата? Продължават да разпитват. Въпрос на време е да стигнат до Реджина. Моментално ще се огъне.

— Не мисля, че ще издрънка нещо — казвам, колкото да я успокоя, макар на мен самата да не ми се вярва особено.

Саманта затваря очи.

— Уф, искам да забравя за цялата случка. Искам да мисля за нормални неща като кое съчетание да изиграем в полувремето или какво ще се случи в следващия епизод на „Дневниците на вампира“, например.

— И аз за това копнея — казвам. — Между другото, с неколцина души сме се разбрали да гледаме новия „Белег“ довечера. Искаш ли да дойдеш с нас? — След като и Ана ще идва, явно няма да сме по двойки. Защо да не поканя още някого? Колкото повече, толкова по-весело. А и на Саманта ще й се отрази добре.