Чуждо влияние

— Искате ли нещо за пиене?

— Само вода с малко лед — отвръща Лидия.

Мелъди кима и тръгва към бара, за да приготви напитките ни. Взимам едно меню и се заглеждам в него, без да схващам какво чета.

— Доведох те тук по конкретна причина, Вий — подхваща Лидия. Гласът й звучи напрегнато.

— Изпитваш носталгия по златната епоха? — питам и откривам, че не съм в състояние да я погледна в очите, нищо че седя срещу нея. Толкова е тъжна, че чак се дразня. Така отчаяно иска да я харесвам. Но ако наистина се е плъзнала в мен и е бутнала Скоч, то вероятно не би се спряла пред нищо, за да се почувства част от нашето щастливо малко семейство.

— Не. Това е само за атмосфера. Искам да ти подаря нещо. — Слага чантата си на масата и тършува вътре, търси нещо. Накрая измъква червена кадифена кутийка. Нея бих познала навсякъде. Това е кутийката, в която баща ми държи венчалната халка на мама. Подава ми я, като протяга дланта си.

За миг само я гледам втренчено. Откакто мама си отиде, никога не съм я виждала извън стаята на баща ми. Цялата ситуация ми се струва нереална.

— Вземи я — настоява Лидия.

Разтреперана, се протягам през масата и дръпвам кутийката от ръката й. Стисвам я с две ръце в скута си, сякаш се опасявам да не й пораснат криле и да излети.

— Няма ли да погледнеш какво има вътре?

— Знам какво има вътре — отвръщам с леден тон.

Но тонът ми не й прави впечатление. Мелъди сервира напитките ни, без да дава вид да забелязва напрегнатата обстановка, и пита какво бихме искали да хапнем. Лидия си поръчва парче бананов пай със сметана. Аз казвам, че не съм гладна.

Когато момичето се отдалечава, Лидия настоява:

— Не знаеш. Отвори я.

Насилвам се да я погледна в очите. Изражението й е предизвикателно. Така че събирам сили, отварям лекичко кутийката и виждам…

— Какво, по дяволите…?

На дъното се гуши великолепно колие. С едната си ръка вдигам тъничката сребърна верижка, за да разгледам висулката. В средата има прекрасен диамант, заобиколен от рубини, така че образуват сърце. Едва след миг осъзнавам, че диамантът е онзи от пръстена на мама.

— Какво е това?

— Колие — отвръща Лидия със закачлива усмивка.

— Това го виждам. А откъде е?

— Баща ти спомена, че от известно време се кани да поръча да преправят пръстена в колие за теб. Помолих го да ми позволи да помогна с дизайна. Нали е мъж. Не разбира нищо от бижута. Харесва ли ти?

Сещам се, че я бях заварила в стаята на баща ми да разглежда пръстена. Възможно ли е да го е правила с идеята за това колие? Честно казано, вече не знам какво да мисля.

Решавам да й дам шанс да свали картите.

Внимателно прибирам колието в кутийката.

— Лидия, мога ли да те питам нещо?

Тя се намръщва.

— Какво? Не ти ли харесва?

— Прекрасно е. Но искам да разбера нещо за теб. Нещо истинско. Казваш, че искаш да ни опознаеш и мен, и сестра ми, и баща ми, но не казваш нищо за живота си в Калифорния. Искам да знам защо всъщност си тук.