Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
Изобщо не исках да видя госпожица Марси, желанието ми беше да се разхождам с него, но просто знаех, че трябва да проявя твърдост.
Стивън кимна. Двамата се запътихме обратно към замъка, без да си продумаме.
Когато с Роуз си легнахме, я попитах дали възразява Стивън да пропуска „госпожице“ пред името й.
— Все ми е тая — отвърна сестра ми. — Да ми вика както иска. В края на краищата той плаща за храната, която ям.
Започнах да говоря за Котънови, но тя ми отвръщаше с неохота — изглежда, искаше да остане насаме с мислите си. Затова млъкнах и също започнах да размишлявам.
Рано сутринта видях Стивън на двора — пускаше кокошките навън. Казах му, че Роуз няма нищо против да й вика просто Роуз. Бях изключително кратка — не е трудно човек да е кратък рано сутрин.
— Добре — отвърна Стивън. Не можах да прочета нищо по лицето му.
По време на закуската Роуз и Топаз решиха да отидат до Кингс Крипт и да купят някои неща, необходими за ушиването на роклята на сестра ми. (В момента и двете са в селцето, а аз разполагам с почти целия ден само за себе си.)
Препичах си филийка на печката, когато Стивън приближи до мен и каза:
— Моля ви, позволете ми да помоля госпожа Мортмейн да ви купи нещо за партито.
Благодарих му, но го уверих, че нямам нужда от нищо.
— Сигурна ли сте? — усъмни се той, а после добави много тихо, сякаш се упражняваше в изричането на непозната за него дума: — Касандра?
И двамата се изчервихме. Мислех си, че като престане да вика „госпожице“ на Роуз, всичко ще изглежда в реда на нещата, но, уви, бях се излъгала.
— Мили Боже, този огън е горещ! — възкликнах. — Не, честна дума, не се сещам за нещо, което наистина да ми трябва.
— Тогава ще продължа да спестявам за… За същото, за което започнах да спестявам — завърши неопределено той и излезе. Време беше да върви на работа.
В момента е четири часът. Татко отиде на гости на викария, така че вече целият замък е на мое разположение. Странно колко различна изглежда една къща, когато човек остане сам в нея. Много по-лесно е да се отдадеш на съкровени мисли, отколкото когато около тебе щъка някой. Да, трябва да помисля…
Не стигнах кой знае колко далеч с размислите. Следобедът е тих и жълт, предразполагащ към мечтание. През последните десет минути не правех нищо друго, освен да седя неподвижно, приковала невиждащ поглед в блестящия квадрат на кухненския прозорец. Трябва да се взема в ръце и да бъда напълно откровена със себе си…
Доста мислих. И ето до какви открития стигнах:
(1) Моите чувства не са със същата сила като чувствата на Стивън.
(2) Снощи исках да отида на тази разходка с него и понеже винаги съм мразела онези девойки от романите, които са прекалено, ама прекалено невинни, ще взема да го напиша черно на бяло: мисля, че ако бях излязла на разходка със Стивън, той щеше да ме целуне.
(3) Тази сутрин, докато разговарях с него до кокошарника, разбрах, че не искам да ме целуне.
(4) Сега, в този момент, не мисля, че искам Стивън да ме целуне…
Помислих още малко — осъзнах, че мечтая. Изживях отново момента, в който Стивън ме гледаше с онзи особен поглед, докато аз се привеждах над масата… Дори само от самия спомен главата ми пак се замая. После си въобразих, че отивам на разходка с него, че двамата вървим през поляната, пресичаме шосето, водещо към селото, и навлизаме в малката горичка отсреща. Дивите зюмбюли още не са поникнали, но аз си представих, че поляните са осеяни с тях. В горичката беше тъмно и хладно, почти студено. Измислих реплики за Стивън, чух гласа му, който ги казваше. Тъмнината се сгъстяваше — единственото по-светло петно бе късчето небе, мяркащо се между клоните на дърветата. И накрая той ме целуна.
Но точно това някак си не успявах да си представя — не знаех как точно се чувства човек, когато го целуват. И ми се прииска да не бях си фантазирала всичко това, прииска ми се…
Привършвам разказа си за днешния ден в спалнята, защото чух как Стивън се мие на водната помпа на двора. Погледнах през прозореца, видях го и ме обзе чувство на вина, примесено със срам, че си представях всичките онези работи с него. Няма да допусна никога повече да се отдавам на подобни фантазии. Сега вече съм напълно сигурна, че не искам Стивън да ме целуне. Изглежда невероятно красив така, както е застанал прав до помпата, но отнесеният израз е отново върху лицето му — о, бедничкият Стивън, аз съм истинско чудовище, погледът му съвсем не е отнесен! Но съм сигурна, че никога не би се сетил да ми каже всичките онези красиви изрази, които бях сложила в устата му.