Моят замък

— Можем да предложим на госпожица Марси да си избере нещо от дрехите на леля Милисънт в знак на благодарност за прекрасния жест — рекох.

Двете жени мигом се отправиха към всекидневната, в която бяха пръснати дрехите на покойницата, а аз останах в кухнята, за да приготвя чая на Стивън. Топаз беше решила, че онези от нас, които пият следобеден чай, ще получат по чаша какао към вечерята си. Стивън се разтревожи не на шега, когато чу, че ще се появя на вечеря в Скотни Хол с такава стара рокля.

— Не можете ли да си купите поне нов шал? — попита той. — Имам малко спестени пари.

Благодарих му, но отвърнах, че синият шал, който вървеше с бялата рокля, е много запазен — почти като нов.

— Ами тогава какво ще кажете за една панделка за косата, госпожице Касандра?

— Божичко, не съм слагала панделки от малка! — възкликнах.

— Носехте корделки на краищата на плитките си, преди да си подстрижете косата. Бяха красиви.

После Стивън ме попита дали сега, след като по-добре познавам двамата Котънови, съм започнала да ги харесвам повече.

— О, за Саймън нищо не мога да кажа — той през цялото време говореше с Роуз. Но Нийл е много мил.

— Смятате ли го за хубав?

Отвърнах, че едва ли бих могла да го определя като красавец.

— Не е точно хубав — не и колкото теб, Стивън.

Казах го, без да се замисля — всички вкъщи възприемаме като нещо нормално красотата на Стивън. При тези мои думи обаче той така силно се изчерви, че ми се прииска да не бях ги изричала.

— Нали разбираш, твоите черти са класически — обясних.

— Което като че ли е без особено значение, след като не съм джентълмен. — Стивън се усмихна някак саркастично, както ми се стори.

— Не говори така — прекъснах го. — Джентълмени са всички мъже, които се държат като такива. Ти със сигурност си един от тях.

Той поклати глава.

— Можеш да си джентълмен само ако си се родил такъв, госпожице Касандра.

— Стивън, това са пълни отживелици и глупости! — възкликнах. — Наистина. И между другото, би ли престанал да ми викаш „госпожице Касандра“?

Той ме погледна объркано, после рече:

— Да, разбирам: сега, след като вече сте пораснали достатъчно, за да ходите по вечерни партита, би трябвало да се обръщам към вас с „госпожице Мортмейн“.

— Напротив. Исках да кажа съвсем друго. Викай ми просто Касандра, без „госпожице“ отпред. Ти си член на семейството ни. Като си помисля, намирам за истински абсурд, че използваш официални обръщения. Кой те накара да ни викаш така?

— Майка ми — тя беше безкомпромисна в това отношение. Спомням си първия ден, в който пристигнахме в дома ви. Вие и госпожица Роуз си подхвърляхте топка в градината. Хукнах към вратата на кухнята — помислих си, че и аз мога да се включа в играта, но мама ме спря и ми обясни, че вие двете сте млади госпожици и аз не мога да си играя с вас, освен ако не ме поканите. Освен това ми заръча да ви наричам „госпожици“ и никога да не си позволявам прекалено много. Доста се поизпоти, докато ми обясни какво точно означава „да не си позволявам прекалено много“.