Върховното кралство [Рицарят]

Малко по-късно на вратата отново се почука точно когато привършваше вечерята си.

— Влезте — извика той, след като изтри уста.

Вратата се отвори и се появи един висок, суров здравеняк. Надвишаваше Лорн с цяла глава, носеше черната ризница на личната охрана на краля и имаше войнишки мустаци. Беше между трийсет и пет и четирийсет годишен и не беше трудно да се отгатне, че цял живот е бил войник. Белег като сърп красеше дясната му скула.

Лорн не можеше да си спомни дали го беше виждал преди.

— Да? — каза той.

— Получих заповед от капитан Норфолд да ви се представя, месир.

— Поради каква причина?

— Натоварен съм да осигуря защитата ви.

— Моята защита или надзора ми?

— Стана въпрос единствено за вашата защита.

Погледът на мъжа беше спокоен, почти безразличен. Лорн се помъчи да го прецени, но напразно.

— Нищо не мога да направя срещу това, нали?

— Простете, месир?

— Каквото и да кажа, вие ще останете до мен.

— Заповедите са си заповеди, месир. Могат да бъдат променяни от тези, които ги дават, но не могат да бъдат пренебрегвани от тези, които ги получават.

— И тази, която сте получили относно мен, идва от капитана на гвардията.

— Да.

Лорн не видя никаква причина да създава трудности.

— Добре — каза той. — Името ви?

— Хурст.

— Хурст? Това име ли е?

— Име е, когато се казваш Хурственскарен.

— Ясно. Малко име?

— Вескарстендир.

Лорн се запита дали гвардеецът не му се подиграва. Наблюдава го внимателно известно време, но онзи изглежда беше от хората, напълно лишени от чувство за хумор.

— Вескарстендир — повтори Лорн.

— Да.

— Вескарстендир Хурственскарен.

— Да.

Лорн положи огромно усилие да остане невъзмутим.

— Мога да ви наричам Вескар.

— Предпочитам Хурст.

— Добре. Хурст. Лека нощ, Хурст.

— Лека нощ, месир.

Като каза това, Хурст затвори вратата.

Известно време Лорн разсъждаваше върху причините, поради които занапред щеше да има телохранител. Който, като се замислиш, си беше пазач. Норфолд нямаше доверие на Лорн и несъмнено искаше да му покаже, че го държи под око. Но може би капитанът беше разбрал, че Лорн беше станал жертва на опит за отвличане в Самаранд. А негов дълг, независимо дали му харесваше, беше да го пази. Ако нещо се случеше с Лорн, Норфолд със сигурност щеше да отговаря пред Върховния крал. Тъй като го познаваше добре, Лорн изпитваше уважение към някогашния си капитан: нямаше по-лоялен, неподкупен и предан от него. Ако му е било заповядано от краля, той щеше да даде живота си, за да спаси живота на Лорн.