Върховното кралство [Рицарят]

Рилсен остана за миг мълчалив и отпи глътка от тясно метално шише, което носеше у себе си. После с бързо движение, което издаваше известно неудобство, подаде шишето си на Лорн.

— Нощите сред тези стари камъни винаги са студени — каза той.

Това беше опит за сближаване. Лорн се учуди, но не видя никаква причина да откаже. Затвори книгата си, взе шишето, отправи мълчалив тост към офицера и изпи малка глътка ракия.

Стори му се добра.

— Благодаря — каза той и върна шишето.

Рилсен го запуши, после го пусна в ботуша си.

— Какво четете? — попита той.

— Хрониките.

— Коя книга?

— Първите крале на Лангър.

Хрониките на кралствата в Имелор беше огромен текст, наброяващ стотина тома, събрани в отделни книги и разделени на песни и стихове. В тях историята и легендата се преплитаха и ерудитите спореха дали дадена книга заслужава да бъде включена в Хрониките, дали дадена песен беше наистина на мястото си, дали даден стих не трябваше да бъде изтълкуван отново. Споровете бяха безкрайни, още повече, че всяка година продължаваха да се пишат и да се появяват все нови и нови книги. Освен това не всички бяха истински хроники. Така някои книги бяха пътеписи, философски размисли, сборници с молитви, мистични и пророчески текстове. Произходът на най-старите книги беше забулен в загадки, което не беше попречило някои от тях да се превърнат в основополагащи текстове за Върховното кралство и за други места.

Книгата Първите крале на Лангър беше една от тях.

— Това е една от любимите ми книги — каза Рилсен.

— На мен също.

— Баща ми ми четеше Първите крале, когато бях малък. С тях се научих да чета.

Лорн се усмихна тъжно.

В Далрот често си беше рецитирал пасажи, които знаеше наизуст. И когато се умореше от тях, възстановяваше други по откъслечни спомени. Понякога в паметта му беше останал само ритъмът или изказът на някой стих, а думите липсваха. Тогава си ги измисляше. Всичко беше добро, стига да можеше да избяга поне в мислите си.

Рилсен видя мъчителния воал, който смути погледа на Лорн, но не го разбра. Очите му се спряха на котката, която беше заспала.

— Как се казва? — попита той.

— Нямам никаква представа.

Отговорът озадачи офицера.

Истината беше, че Лорн все още избираше и се колебаеше, понеже познаваше котките. Знаеше, че човек никога не кръщава истински една котка. Когато най-накрая ти се струва, че дадено име е подходящо, то е, защото котката си го е избрала.

Настана мълчание. Време беше Рилсен, който беше изчерпал безобидните теми, да мине по същество.

— Искам да знаете, че нямам нищо против вас — каза той.

Лорн го погледна и се помъчи да се сети кой беше този млад офицер.