Върховното кралство [Рицарят]

Кралят спря за момент и — примирен — си възвърна спокойствието.

— Ако бях поел твоята защита, щеше да избухне скандал — каза той. — Щеше да се разбере защо, как ти беше обвинен. И за какво. Нашите… нашите съюзници щяха да научат за преговорите ни с Иргаард. Щяха да открият какво се готвехме да направим. Да предадем съюзниците си. Да нарушим договорите си. Щеше… щеше да има кризи. Войни може би… — Той отново се оживи, доколкото позволяваха малкото му сили. — И тези доказателства, Лорн! Тези доказателства! Те… те не оставяха никакво съмнение! Не можех да повярвам, че си виновен, ти, когото бях обичал като син. Но ти беше, Лорн! Ти беше!

Той млъкна и взе в костеливите си ръце ръката, която Лорн беше опрял на облегалката на креслото.

— Прости ми — умоляващо каза старият крал, гласът му беше дрезгав от вълнение. — Прости ми…

Съсипан от вълнение, гневен, Лорн не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи.

Сякаш хванат в провинение, той скришом погледна към Норфолд, който стоеше безизразен, но готов да се намеси. Искаше му се да отдръпне ръката си, но крал Ерклант я стискаше с малкото сила, която му беше останала.

Поколеба се.

Почувства как в него се надига едно чувство, което разпозна прекалено късно и което бързо го обзе изцяло…

Бунт.

Като не можеше да издържа повече, той рязко стана и дръпна ръката си, сякаш ръцете на краля бяха започнали да го горят.

— Не! — извика той.

Върховният крал инстинктивно се дръпна.

Норфолд се впусна с ръка на меча и няколко пръста от стоманата вече се подаваха от ножницата, когато Лорн се обърна и треперейки, се облегна на парапета.

Старият крал спря капитана си с жест, ръката му остана насочена към него, за да го държи на разстояние.

Чакаше.

Лорн се съвземаше, все още с разширени ноздри, но с вече успокоено дишане. Очите му обаче оставаха замъглени. В далечината с падането на нощта небето се покриваше с плътни облаци, които скриваха първите бледи светлини на Мъглявината.

— Събранието на Ирканс ми каза, че си невинен, Лорн — каза старият крал развълнувано. — Кълна ти се, че не знаех…

Лорн не реагираше.

— Пазителите ми разкриха, че имаш съдба и че тази съдба трябва да може да се изпълни.

Като разбра, че опасността е преминала, Норфолд се отпусна и прибра меча си, но без да се отдръпне.

— Казаха ми кой си бил — добави Върховният крал.

Тук Лорн реагира:

— Кой съм бил?

— Кой си — уточни Ерклант. — Кой си бил винаги.

Лорн си спомни онова, което Пратеникът му беше доверил измежду другите неща: „Ние му разкрихме кой сте.“

— Сир, не разбирам.

Старият крал се изправи, сухо отказа помощта на Норфолд и бавно, мъчително направи усилие да стигне до Лорн.

— Ако Пазителите са прави, ти си нещо повече, отколкото си мислиш, Лорн. Пазителите понякога грешат. Или лъжат, ако смятат, че това е необходимо за изпълнението на волята на Сивия дракон… Но ако казват истината, тогава е възможно ти да си последната надежда на Върховното кралство.