Притъмняващото небе [bg]

Сведох поглед и се замислих. Тези Бомон действително будеха подозрения. Как така се бяха измъкнали от Тайнмаут невредими? Възможно ли беше да са имали някаква тайна договорка с Брус?

— Сигурен ли си, че нападателите ни не са искали да убият кралицата? — попитах.

— Разбира се. Помисли, Матилда. Изабела е кралица на Англия и принцеса на Франция. Ако я беше взел за заложница, Брус можеше да поиска помощ от баща й и същевременно да настоява Едуард да се оттегли от Шотландия, отказвайки се от всичките си претенции.

— Така е, прав си — побързах да се съглася аз, — но не в това е проблемът, Бертран. Истинската загадка е кой стои зад този заговор. Кой друг, освен тримата Бомон, кой друг би могъл да се облагодетелства от него? — направих пауза. — Какво ще кажеш за графовете? С отвличането на кралицата те биха могли да накарат Едуард да предаде Гавестън. Ами Филип Френски? На него би му доставило огромно удоволствие да види зет си унижен. Освен това ако Изабела беше заловена, той можеше да си я прибере обратно във Франция. Така щеше държи в ръцете си не само нея, но и бъдещия наследник на английския трон. Едуард щеше да стане за посмешище, а Гавестън — по-уязвим от всякога. Хората пък щяха да решат, че така Бог наказва краля заради непристойните му отношения с фаворита.

Отпих от ейла си, неспособна да реша кой можеше да е измислил този коварен план. Бременната Изабела щеше да свърши отлична работа на всеки един от възможните си похитители.

— Пълна мистерия — прошепнах. — Въпреки това някой определено се опита да предаде кралицата в Тайнмаут. Затова ли Кенингтън беше хвърлен от Дъкет Тауър? Дали не е бил надушил нещо? Или пък е бил премахнат като част от подготовката за нападението над крепостта? Така или иначе, кралицата се спаси само по Божията милост. Ако се бяхме забавили още малко, замъкът можеше да бъде превзет и всички ние щяхме да се озовем в капан.

— Едно е сигурно — Бертран избута чашата си с ейл и взе плаща си — и то е, че тамплиерите нямат нищо общо със смъртта на аквилите. Озъл ми се закле.

На излизане от кръчмата забелязах някакъв поклонник с тояга, върху чийто плащ бяха закачени най-различни украшения за спомен — раковината на свети Яков от Компостела60, палмови клонки от Светите земи и медал за спомен от Рим с папската емблема. За миг в паметта ми изникна безумното лице на Поклонника от Пустошта, белязано с тъмночервено родилно петно, който беше досаждал на кралицата в Йорк. После обаче забравих за него. След като се върнахме в манастира, реших да не докладвам на Изабела за разговора си с Дьо Монтегю. И без това имахме прекалено много работа покрай поредното приготвяне на багажа на кралицата, пък и каква полза би имало? Само щяха да възникнат още въпроси, а заплетените загадки, с които се бяхме сблъскали, можеха да се разрешат единствено с течение на времето и с натрупването на доказателства.