Прокобата Тутанкамон [bg]

Не след дълго напуснахме лагера: ние в колесницата, теглена от двата червеникави коня, които сами бяхме обучили. Бе свежо красиво утро, а водата и зеленината на Делтата осигуряваха хлад срещу нарастващата жега. Зад себе си оставихме враг, който още не беше решил дали да се подготви за отбрана, или да посрещне Хоремхеб. Зададох този въпрос на хетския капитан, докато водехме колесниците по тесните черни пътеки сред дърветата:

— Ще излезем ли да посрещнем врага, господарю? Или ще чакаме да ни нападнат?

— Ще нападнем, разбира се! — изсмя се той.

Не го биваше много във военния жаргон. Повече го тревожеха бързината и изненадващият ход на Хоремхеб. Сграбчи юздите на колесницата си и се забрави в порой от проклятия. Минахме покрай предни постове и пристигащи ловци, все изненадани от вестта, че врагът, който очаквахме едва след седмици, вече е почти на прага.

Накрая оставихме зеленината зад гърба си. Вдясно се намираха водите на Нил и богатите ивици трева, обработваема земя, палми, смокинови и терпентинови горички. Продължихме да трещим по твърдата ивица, която разделя суровите Червени земи от плодородните черни почви по поречието на Нил. Тихо място, което излъчваше горещината на слънцето, но отлична земя за бързо напредване на армия и придвижване на колесници. Отначало нямаше нищо, освен тук-там някой лешояд високо в небето. Горещината все повече се сгъстяваше. Спряхме да напоим конете и да намокрим главите им от меховете с вода, после продължихме. Колесниците се раздалечиха. Нашата беше по средата, а пред нас, леко вдясно — хетският командир с бойно знаме с лъвска глава и три конски опашки на дръжката. Теренът хлътваше и се издигаше. Достигнахме върха на хълма, хетският командир спря. Пред нас се простираше равнината на пустинята, прекъсвана на места от долчинки или групичка прашни палми около малки оазиси.

Острият поглед на Собек откри онова, което търсехме.

— Ето там! — извика той.

Отначало не виждахме нищо, само танцуващата мараня и облаци прах. Взех меха с вода и намокрих лицето и врата си. Командирът свали кожения си шлем и го захвърли на пода на колесницата.

— Знаеш, че повече не можем да направим — прошепна Собек. — По-сгоден случай няма да ни се отвори.

Проследих ръката му. Хетският командир се подиграваше, че Собек е видял мираж, но точно тогава аз също го видях: проблясващи върху оръжия лъчи, движещ се облак прах, а над него — черно петно дим, сякаш е бил запален огън.

— Лагер или се придвижват? — прошепнах.

Без да изчака хетският командир, Собек пришпори конете ни надолу по склона. С цъкане на език и разтърсване на юздите, Собек успя да премести колесницата ни под сянката на палмите в един малък оазис, скалисто място с издръжливи храсти и трева около малка локва. Слезе и застана под една палма, засенчи очи с ръка и се взря в пустинята. Хетите също докараха колесниците долу; не типичните тромави с четири колела, а бързи египетски бойни колесници. Капитанът беше бесен на Собек.