Червения вълк [bg]

Намръщена прочита текста, а липсата на кофеин напомня упорито за себе си. Рехаво е, но няма как. Шюман иска твърдо установени факти, а не лирични отклонения за безвъзвратно отминали времена, както и за мъж, който навярно също вече го няма.

Изправя се с натежали крайници и намерение да изнамери отнякъде кафе, когато телефонът звънва. На дисплея се изписва, че е Томас. Застива колебливо, а телефонът жужи насреща й.

— Довечера ще закъснея — съобщава той. Думите са познати, очаквани, но този път прозвучават някак напрегнато, а не с безразличие, както обикновено.

— Защо? — пита тя, отправила невиждащ поглед през стъклото на стаичката.

— Среща на работната група — отговаря той по познатия сценарий. — Знам, че ми е ред да взема децата, но ти не би ли могла?

Сяда и вдига крака върху бюрото, устремила поглед през процепа между завесите към безличното помещение на новините, към настъпващия срещу й безкраен ден, докато погледът й спира върху будката на чистача.

— Добре, ще ги взема. Нещо извънредно ли?

Отговорът закъснява съвсем мъничко и прозвучава съвсем мъничко по-високо.

— Не, нищо особено. Защо питаш?

Тя се вслушва в последвалото мълчание.

— Кажи ми какво става — нарежда с равен глас.

Когато проговаря отново, гласът на Томас е неспокоен.

— Някаква жена ми се обади преди около час. Попълнили с мъжа и моя въпросник още през пролетта. И двамата били съветници от Центристката партия, а сега мъжът починал. Оттогава съм постоянно на телефона — мъча се да събера групата…

Аника слуша мълчаливо, а напрегнатото дишане на Томас кара линията лекичко да пулсира.

— Защо й е трябвало да ти го съобщава?

— Заради програмата. Запазили листовките, които сме им пратили във връзка със заплахите към политици, а там моето име е дадено за връзка. Тя смята, че съпругът и е убит.

Краката на Аника тупват връз пода.

— И какво я кара да мисли така?

Томас въздъхва дълбоко.

— Аника, не знам дали мога да…

— Просто ми кажи какво е станало. — Говори му с тона, който използва, когато се мъчи да успокои разбеснелите се деца.

Поредна въздишка.

— Добре. Мъжът й е застрелян в главата, както си седял в креслото, със собствената му карабина от гражданската отбрана. Проблемът е в това, че креслото било нейното — той никога не сядал в него. Ако е искал да се застреля, щял е да го стори в собственото си кресло.

Аника шари по бюрото за химикалка.

— Къде живее?

— Мислиш ли, че може да е убит? Какво ли ще направят с програмата? Дали няма да ни закрият? Ако си помислят, че по някакъв начин сме допринесли…

— Къде живее жената?

Той млъква. Враждебен и изненадан, гласът му я удря в ушите.

— А?

Аника хапе химикалката, поколебава се и чука с нея по зъбите.