Тихият палач [bg]

Държеше ме за ръка и ме представяше на клиентите, когато ме водеше в магазина понякога в събота. Правех му компания и му помагах. По-късно, когато вече не можеше да излиза от къщата, работех на касата след училище, през уикендите и през лятото. На девет или десет години вече водех счетоводството, внасях пари в банката, посрещах доставчиците и пълнех касетките със свежи плодове и зеленчуци. Научих се да режа и да тегля месо и сирене, бях експерт по зехтина, домашната паста и хляба. Изобщо не ми идваше наум, че съм дете.

Левкемията на баща ми ме накара да порасна. Може би ме е направила хладна и безразлична. Гледах през прозореца, но не виждах движението. Виждах кубинския магазин за сандвичи, който баща ми обичаше. Хамон — шунка, и ропа виеха — испанската яхния, която му носех на поднос в спалнята, когато вече не можеше да се движи, само лежеше зад спуснатите щори, през които едвам се процеждаше слънцето. Вярвах, че мога да го накарам да яде и да спре да слабее, че главоболието му няма да е вече толкова силно и че умората му ще изчезне, ако работя усилено и правя всичко, за да го зарадвам.

— Ще проверя — каза Марино, не на мен, а по телефона. И аз пак се замислих за това, дето съм била хладна и безразлична, и усетих как гневът ме пронизва като шиш.

Това си е мислил той за мен, когато започнахме да работим заедно преди години. Стори ми се още по-лошо, че го чувам чак сега. Направо излишно. Нямаше нужда да го казва, а и не бях сигурна, че описанието е точно. Бях сериозна и прилежна. Може би черният ми хумор не достигаше до него или пък наистина това, което каза, е било вярно тогава. Логично е да е било. Бях се научила да не ми пука от нищо и постепенно го забравих, сега вече не бях такава. Марино не проявяваше жестокост. Изобщо нищо не целеше с тези думи.

— Веднага ще видя за какво става въпрос. — Обикновено беше сърдечен с всеки, с когото говореше. — Защото съм приклещен на един проклет паркинг. Не, не буквално. Защо така внезапно се разбързахте? — Помълча. — Да, той отиде там час преди мен. Имаше вече и няколко униформени. Не, не вътре с него, не биха го направили. Защо? — Този път помълча по-дълго. — Както вече казах, не мога да му попреча да се прави на Самотния рейнджър… Така изглежда. Тестовете ще потвърдят. Да. Белина. — Той затвори и ми каза: — Това беше странно.

Сетих се за отворения пакет с дъвки в ръцете ми.

— Мисля, че е малко старичък — коментирах. И гневът ми изчезна сякаш никога не се бе появявал.