Декстър: Острието на ножа [bg]

18.

Доукс ни заведе в едно кафене на Кале Очо, срещу някакъв магазин за коли.

Седнахме на малка маса в задния ъгъл — той с лице към вратата.

— Тук можем да говорим. — Това толкова силно напомняше шпионски филм, че ми се дощя да си бях взел черните очила. Тихо, че може части на Чътски да пристигнат с пощата. И дано не бъдат с прикачен към тях нос.

Преди да успеем да заговорим, от задната стая излезе човек, ръкува се с Доукс и каза:

— Алберто, como este? И Доукс му отговори на много добър испански, по-добър от моя, честно казано, макар че ми е приятно да си мисля, че моят акцент е по-добър.

— Здрасти, Луис — каза му. — Mas o menos. (Горе-долу.) — Бъбриха около минута, после Луис ни донесе мънички чашки ужасно сладко кубинско кафе и чиния дребни сладки. Кимна още веднъж на Доукс и изчезна в задната стая.

Дебора гледаше цялото това представление с нарастващо нетърпение и когато Луис най-после се разкара, се отприщи.

— Трябват ни имената на всички от Салвадор — отсече.

Доукс само я погледна и отпи от кафето си.

— Дълъг ще е списъкът.

Дебора се намръщи.

— Знаеш какво имам предвид. По дяволите, Доукс, Кайл е в ръцете му.

Доукс се поозъби.

— Е, Кайл остарява. Никога не би го пипнал на млади години.

— Какво точно правехте там? — попитах. Знаех, че това е малко страничен въпрос, но любопитството ми как ще отговори надделя.

Все още усмихнат — ако това озъбване можеше да се нарече усмивка — Доукс ме погледна и каза:

— А ти какво мислиш? — И точно под прага на чуваемостта се появи тихо ромолене на дива радост, на което мигновено се отговори от дълбините на моята тъмна задна седалка, един хищник, зовящ във всяка лунна нощ. И наистина, какво ли друго всъщност би могъл да прави? Точно както ме познаваше Доукс, и аз познавах Доукс такъв, какъвто е: хладнокръвен убиец. Дори без това, което бе казал Чътски, беше съвсем ясно какво е правил Доукс в убийствен карнавал като Салвадор. Очевидно беше един от тези, които са дърпали конците.

— Давай направо — каза Дебора. — Трябват ми имена.

Доукс си взе една сладка и се облегна назад.

— Абе защо всъщност не ме осведомите докъде сте стигнали? — Отхапа от сладката, а Дебора забарабани с пръсти по масата, докато не реши, че това е все пак разумно.

— Добре — каза накрая. — Получихме грубо описание на типа, който върши това, и на фургона му. Бял фургон.

Доукс поклати глава.

— Не важи. Ние знаем кой го върши.

— Идентифицирахме и първата жертва — казах аз. — Мануел Боргес.

— Виж ти, виж ти — каза Доукс. — Манчо значи? Наистина трябваше да ме оставите да го застрелям.

— Твой приятел? — попитах, но Доукс не ми обърна внимание, а попита:

— Какво друго имате?

— Кайл има списък с имена — каза Дебора. — Други хора от същото звено. Каза, че някой от тях ще е следващата жертва. Но не ми ги съобщи.