Декстър: Острието на ножа [bg]

Радиото изпращя и долетя гласът на Доукс:

— Морган, къде ти е двайсетицата?

Дебора взе микрофона и каза:

— Бискейн при страничен път Макартър.

Последва кратка пауза, после Доукс каза:

— Спря пред подвижния мост на Венецианския път. Покрийте го откъм вашата страна.

— Разбрано — отговори Дебора. — Край на връзката.

Не можах да се стърпя и казах:

— Чувствам се толкова служебен, когато говориш така.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо всъщност.

Тя ме погледна със сериозния поглед на ченге, но с лице все още младо, и само за миг ми се стори, че отново сме хлапета, седим в патрулната кола на Хари и си играем на стражари и апаши, само че този път аз трябваше да съм добрият — много изнервящо усещане.

— Това не е игра, Декстър — каза тя, защото, разбира се, и тя си беше спомнила същото. — Заложен е животът на Кайл. — И чертите й се вмъкнаха отново в сериозното изражение на едра риба, когато продължи: — Знам, че вероятно това няма смисъл за теб, но аз държа на този човек. Той ме кара да се чувствам толкова… О, господи! Ти ще се жениш, а все още никога не си го изпитвал. — Вече почти бяхме стигнали до Венецианския път и тя зави надясно.

— Не ме бива много в чувствата, Дебс — казах. — И наистина не знам нищичко за женитбите. Но не искам да си нещастна.

Тя спря срещу някакъв малък яхтклуб до старата сграда на „Хералд“, помълча и после въздъхна:

— Извинявай.

Това ме свари малко неподготвен, защото, признавам, канех се да кажа нещо много подобно, просто за да поддържам смазани социалните колелета. Почти сигурно бих го оформил малко по-находчиво, но със същия смисъл.

— За какво?

— Нямах намерение да… Знам, че си различен, Декс. Наистина се опитвам да свикна с това и… Но ти все пак си ми брат.

— Осиновен — уточних.

— Това са дивотии и ти го знаеш. Ти си ми брат. И си тук само заради мен.

— Всъщност се надявах да ми се наложи да кажа по радиото „край на връзката“ по-късно.

— Идиот! Но все пак благодаря.

— Няма защо.

Тя взе радиото.

— Доукс, какво прави той?

След кратка пауза Доукс отговори:

— Май говори по клетъчния си телефон.

Свих рамене и казах:

— Може би урежда заминаването си от страната. Или…

Замълчах. Беше прекалено глупаво и затова просто не се бях сетил, но някак си се появи изведнъж, изскочи от сивото вещество и размаха червено флагче.

— Какво? — попита Дебора.

Поклатих глава.

— Не е възможно. Тъпо е. Просто идиотска мисъл, която не иска да се махне.

— Колко идиотска?

— Ами ако… Казах ти, че е тъпо.

— Много по-тъпо е да шикалкавиш — сопна се тя. — Казвай!

— Ами ако Оскар се е обадил на чичко доктор и се опитва да се спазари за бягство? — Бях прав. Наистина звучеше тъпо.