Декстър: Острието на ножа [bg]

Аз пък бързо излетях към къщи и проверих телефонния си секретар. Имаше автоматично съобщение, което ми напомняше спешно да си купя нови гуми, преди да е станало късно, което изглеждаше достатъчно злокобно, но никаква новина от Деб. Направих си кафе и зачаках тупването на сутрешния вестник по вратата. В утринта плуваше чувство за нереалност, което не беше причинено изцяло от последействието на шампанското. Сгоден, така ли? Ама ха! Искаше ми се да се нахокам и да се попитам знам ли какво правя. Но истината беше, за съжаление, че не бях направил нищо лошо. Целият бях обвит в добродетелност и усърдие. И не бях извършил нищо кой знае колко глупаво — далече съм от това. Бях се отнесъл към живота по благороден и дори примерен начин, като гледах собствената си работа и се опитвах да помогна на сестра си да открие любимия си, правех физически упражнения, ядях много зелени зеленчуци и дори не накълцвах други чудовища. А по някакъв начин цялото това чисто и достойно поведение се беше промъкнало зад мен и ме беше ухапало по задника. Доброто никога не остава ненаказано, както често казваше Хари.

И какво можех да направя сега? Със сигурност Рита щеше да дойде на себе си. Фактически имам предвид. АЗ? Кой въобще би пожелал да се омъжва за МЕН? Би трябвало да има алтернативи, като да станеш монахиня или да се присъединиш към Корпуса на мира. Говорим не за друг, а за Декстър. В град с размера на Маями нима тя не би могла да си намери някой, който поне да е човек? И какво толкова й е притрябвало да се омъжва отново? Първия път не беше станало кой знае колко добре, но тя явно искаше отново да се гмурне в това. Нима жените наистина отчаяно искат да се омъжват?

Разбира се, тя трябваше да мисли и за децата. Конвенционалната мъдрост би казала, че те имат нужда от баща, и в това имаше нещичко, защото какво би станало с мен без Хари? А Астор и Коуди изглеждаха толкова щастливи. Дори ако успеех да накарам Рита да види каква комична грешка е станала, дали децата някога щяха да разберат?

Пиех втората си чаша кафе, когато дойде вестникът. Прегледах главните раздели и с облекчение открих, че ужасни неща продължават да стават почти навсякъде. Поне останалият свят все още не се беше побъркал.

Към седем часа си помислих, че вече е безопасно да се обадя на Дебора по клетъчния й телефон. Отговор нямаше. Оставих съобщение и след петнадесет минути тя ми се обади.

— Добро утро, сестричке — казах и се възхитих, че успях да го кажа жизнерадостно. — Успя ли да поспиш?