Тайната порта [bg]

Ала Силия? Всички знаеха, че Силия Лампри бе загинала преди две години, потънала заедно с баща си и всички мъже на борда на разбилия се търговски кораб. Пол си спомняше как по време на дългото пътуване до Венеция преди толкова години бе обичал да я наблюдава как седи на носа на кораба и наблюдава морето — колко нежна беше тогава, но и колко безстрашна. Спомняше си как си търсеше извинения, за да седне до нея, и как двамата разговаряха с часове. Как го беше заслепявала — него и всички мъже на кораба — с перленобялата си кожа и косата като златни гранки. Но неговата Силия беше станала храна за рибите на дъното на Средиземно море. Пол потрепери. Възможно ли е тя наистина да се е върнала от мъртвите? Все още му се явяваше в сънищата, зовейки го като умираща русалка — дългата й коса беше увита около врата й и я влечеше надолу, надолу към зелената бездна.

Ами ако това беше вярно? Ако Карю наистина я беше видял и по някакво чудо тя бе оживяла, за да се превърне в затворничка в харема на султана? Тогава какво? Вече не можеше нито да яде, нито да спи от мисълта за това.

— Давам пени за мислите ти, Пиндар! — подвикна му Томас Глоувър, другият секретар в посолството, и се приближи към него.

— Здравей, Глоувър! — поздрави Пол едрия си колега.

А после, макар и трудно, се обърна към него. С Глоувър вървяха още трима мъже от посолството — братята Уилям и Джонас Олдридж, английски консули съответно на островите Хиос и Патмос, и Джон Сандерсън — също търговец от компанията „Левант“, който изпълняваше длъжността ковчежник на посолството. И четиримата се бяха натруфили като за голям празник. В сравнение със строгото черно облекло на Пол те приличаха на пъстри папагали.

— Какво е това? Пак ли си потънал в размисли, Пол? Стига де! Знаеш, че турците не обичат тъжните хора! — подвикна Томас Глоувър.

— Като че ли някой би могъл да остане тъжен, като ви погледне! — отбеляза Пол и се насили да се усмихне. — Томас, блестиш като комета! Какво е това — нови ръкави? — протегна ръка, за да пипне широките, изпълнени със сложни вътрешни ажури ръкави от аленочервена коприна, пришити към бродиран дублет от фина кожа. — И бижута почти колкото султана! Нямаше ли някакъв закон срещу това?

— Знаех си, че ще ти харесат — ухили му се Томас Глоувър, свеждайки глава към него. Слънцето проблесна от тежките златни халки на ушите му. Два аметиста, шлифовани на розетки, сияеха на фона на черната му шапка с широка периферия. Скъпоценни камъни — топази, гранати и лунен камък, намигваха весело откъм пръстите и палците на всяка от ръцете му.