Диамантът на Венеция [bg]

— Значи тя е един от вашите информатори? — прекъсна го грубо Карю, който не си поплюваше. А после добави по-тихичко: — Сигурно знае не едно и две неща, нали?

Дори и да усети подигравката, Амброуз не даде никакъв знак. Само каза:

— Наблюдателен си, Джон.

— Въпрос на дългогодишен опит, господин Амброуз — изрече с безизразна физиономия Карю. — Налагаше се да бъда в крачка с господаря.

Загледа се над рамото на Амброуз към острова във формата на полумесец, който наричаха Джудека — мястото, където венецианските благородници строяха летните си вили. Цветните и овощните градини стигаха почти до брега, по тясната ивица пясък няколко момченца ловяха раци. Да го вземат мътните! Знаеше си, че не трябва да идва! Но вече нямаше връщане назад.

— Господарят, а? — Амброуз заслони с ръка очите си от слънцето. — След малко непременно ще се върна на тази тема, но първо…

— Смяташ ли, че тази твоя монахиня художничка, както и да се казва, би могла да знае нещо за жената от харема? — прекъсна го Карю.

— Би могла — кимна Амброуз и се отпусна назад на седалката си, намествайки се по-удобно сред възглавниците. — Ако някой изобщо знае нещо за тази мистериозна дама и нейните скъпоценни камъни, това е само сестра Вероника. При нея непрекъснато идват хора и тя практически знае всичко, което става из лагуната, но между нас казано, лично аз дълбоко се съмнявам, че такава жена съществува, независимо на какво се надява Пиндар.

— За какво? За жената от харема с камъните ли?

— Да, разбира се.

— Но нали Просперо каза…

— Остави ги тези бижутери! — махна небрежно с ръка Амброуз. — Измислиците са им втора природа. Не бих се учудил, ако някой е откраднал някакви камъни, а това е история, която са измислили, за да обяснят внезапното заливане на пазара с тях. По Риалто непрекъснато се върти една или друга история и почти нито една от тях не е истина. Надявам се, че го знаеш — допълни и извърна поглед.

— Може би — А може би не. Амброуз дали беше в стаята, когато Просперо им разказа за диаманта? Карю си даде сметка, че не си спомня. Онова, което обаче помнеше съвсем ясно, беше сцената няколко часа по-късно в прочутото ридото на Дзуане Мемо. „Синевата на султана“ си беше съвсем истински, нали така? Възможно ли е Амброуз с неговата безсъмнено неизчерпаема способност да черпи информация, да я изсмуква дори от канавките, не беше научил за тяхното незаконно посещение там? Тази мисъл събуди любопитството му. — А „Синевата на султана“? Това също ли е една от онези истории по Риалто? — подхвърли той, като се стараеше да не издава интереса си.

— Почти със сигурност! — отсече категорично Амброуз. — Макар че Пиндар надали мисли така. Този човек е като обладан. Последното, в което бихме искали той да повярва, е, че * този диамант — ако изобщо съществува — би могъл да има някаква връзка със Силия Лампри, пък била тя и далечна! — допълни Амброуз и изгледа лукаво Карю, като че ли се опитваше да разгадае реакцията му.