Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Историческая проза » Диамантът на Венеция [bg]
Диамантът на Венеция [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Диамантът на Венеция [bg]

Электронная книга - «Диамантът на Венеция [bg]». Краткое содержание книги:

История за порок и хазарт, за алчност и благородство и за любовта, която преодолява всички препятствия — дори и смъртта… Венеция, 1604 г. Из средите на комарджиите и куртизанките в града плъзват слухове за рядък и безценен диамант, дошъл от Константинопол. Търговецът Пол Пиндар е убеден, че има връзка между скъпоценния камък и съдбата на изчезналата му годеница Силия Лампри. А единственото желание на Пол е да намери своята любима! Обсебен от тайнствения диамант, той успява да си осигури място в игра на карти с високи залози и награда — „Синевата на Султана“, като пренебрегва предупрежденията за опасност на своя служител Джон Карю и на куртизанката Констанца. В богат манастир на един от островите във венецианската лагуна сестра Анета, новопостъпила монахиня, е единствената, която е виждала „Синевата на султана“ и знае как се е озовал във Венеция. Един ден тя се сблъсква с Джон Карю, който обича да съблазнява млади монахини и тайно ги посещава в килиите им. В негово лице Анета вижда човек, който може да я отведе до Пол, за да изпълни тя последното желание на приятелката си Силия, а Карю открива в манастира повече от това, което е очаквал… Кейти Хикман е автор на седем успешни книги, включително два исторически бестселъра — „Courtesans“ и „Daughters of Britannia“. Последните й творби са „Тайната порта“ и „Диамантът на Венеция“, първа и втора част от трилогия, развиваща се в края на ХVI и началото на ХVII век. Книгите й са преведени на над двайсет езика. Кейти Хикман живее в Лондон с двете си деца и съпруга си, философа А. К. Грейлинг.
1 ... 45 46 47 48 49 50 51 52 53 ... 120
Перейти на страницу:

Монахинята топна перото си в едно от няколкото бурканчета с мастило на бюрото пред нея и започна внимателно да нанася щрихи на листа пред нея.

— Трябва да работя в градината. Така каза преподобната ни игуменка — смотолеви Анета. Започваше да й става неловко от не особено радушния прием в тази стая.

— Казала го е Бонифача? Но това не е градината! — отбеляза очевидното сестра Вероника. Гласът й звучеше замечтано, като че ли говореше от някакво много далечно място. Без да вдига очи, тя продължи с писането си по листа, но толкова продължително, че Анета реши, че е забравила за нея. Накрая монахинята вдигна очи и беше искрено изненадана, когато я видя все още да стои там.

— Съжалявам, но си дошла на грешното място. Както сама виждаш, това не е градината, сестро — повтори Вероника. Гласът й беше нисък и приятен, но някак си сух, като че ли устата й беше пресъхнала.

Оглеждайки се, Анета не можеше да не се съгласи. Помещението приличаше по-скоро на библиотека или на скрипториум, отколкото на нещо, свързано с билки, зеленчуци и цветя. И въпреки нежеланието си да има каквото и да било общо с работата в градината, тя започваше да се изпълва с любопитство относно сестра Вероника и делата й в тази странна, пълна със светлина и книги стая.

— Анунсиата каза, че може би ще имаш нужда от помощта ми, сестро — изрече неуверено.

Най-сетне сестра Вероника вдигна очи от работата си. Остави перото и се вторачи в Анета над ръба на очилата си.

— Сещам се коя си! Ти си онази, която някога беше послушница, а сега всеки момент ще даде обет. Онази, която е оцеляла след корабокрушението и съвсем доскоро е живяла в османските земи.

Обикновено първата реакция на Анета беше да отблъсне всякакви опити за разговори относно миналите й приключения, но нещо в прямотата на сестра Вероника я хвана напълно неподготвена.

— Точно така — отговори простичко. А после допълни: — Мога ли да попитам какво всъщност правиш?

— Разбира се, че можеш! Много от предметите, които рисувам, са достигнали до нас от османските земи!

Когато приближи амвона, Анета веднага видя, че Вероника всъщност не пише, а рисува. И между пръстите й няма перо, а четка. Върху наклонената повърхност на бюрото пред нея имаше два листа хартия с едни и същи размери, върху всеки от които бяха нарисувани две цветя. Дългите им, подобни на вретена стъбла, заемаха почти цялата страница. Балансиращи на върха на стеблата, като тюрбани, абсурдно издули се от дъжда, бяха цветовете. Венчелистчетата им проблясваха под разсеяната светлина от лагуната в експлозия от цветове — аленочервено и пурпурно, оранжево и цикламено, от шокиращи розови нюанси до най-бледите коралови отсенки.

Първото цвете, върху което падна погледът на Анета, беше почти кръгло по форма, като купа, венчелистчетата му бяха напълно разтворени, разкривайки крехката тичинка вътре. Другото цвете беше още по-деликатно, с тънки, дребнички венчелистчета с формата на мандолина. Вероника го беше нарисувала така, сякаш е било откъснато призори, с листенца, леко прихлупени едно в друго.

— Но това е много красиво, сестро! — възкликна изумена Анета.

Очевидно доволна от реакцията й, сестра Вероника попита:

— Познаваш ли ги?

— Разбира се — кимна Анета. — В градината на султана имаше много такива цветя, въпреки че така и не научих как се наричат.

— Наричат се лалета — отговори сестра Вероника, удовлетворена от интереса на Анета. — И иначе си напълно права — като повечето от най-красивите цветя в нашата градина тези също идват от османските земи!

— Сестра Бонифача започна да ми разказва за тях — отбеляза Анета, припомняйки си разговора с игуменката. — Първите били донесени от брат й, нали?

— Да, точно така. Именно това е дало началото на градината ни. Но от тогава насам нашите търговци носят във Венеция и много, много други интересни цветя. Някои от най-красивите, както казах, идват от османските земи — зюмбюлите, анемоните, фритиларията. Но други идват от Индия, Китай, островите на подправките, от Новия свят — поясни Вероника, докато бършеше четката си в стар парцал. — Всъщност, от всички краища на света. Първоначално бяха просто любопитни уникати, но сега има мнозина, които искат да ги имат. Много богати мъже държат да си създадат собствени градини, които да прославят величието им. Има и други като графа, брата на Бонифача и наш пръв благодетел, които искат да създадат истински ботанически градини като онези в Пиза и Падуа.

Анета се обърна и отново огледа рисунките.

— Най-много ми харесва това цвете! — И посочи с пръст към четвъртото, последно лале. Беше в бели и розови цветове, а вътрешната част на венчелистчетата, близо до основата бяха обагрени в много бледо, сребристо зелено.

1 ... 45 46 47 48 49 50 51 52 53 ... 120
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)