Четвъртото измерение [Factoring Humanity - bg]

Тя се поколеба цяла една минута, борейки се със себе си.

После мина през стаята, вдигна куба, който бе свалила и го приближи до конструкцията. След това взе един от вакуумните държачи, които Пол й беше дал, и го постави в центъра на една от страните — тази, която се състоеше от двата субстратни панела, слепени заедно. В горната част на черната пластмасова дръжка имаше малка помпа; Хедър я издърпа нагоре и уредът прилепна здраво към куба. После се опита да повдигне куба с ръка. Страхуваше се да не се разпадне, но нищо подобно не се случи.

След още един миг колебание тя се вмъкна отново в кухината и с вакумната дръжка повдигна куба. Той с лекота влезе в старото си положение и затвори отвора.

Когато потъна в тъмнина Хедър усети през нея да преминава вълна на паника.

Но това не беше пълна тъмнина. Пиезоелектричната боя светеше слабо с онази зеленикава светлина, която излъчват светещите в тъмното детски играчки.

Тя пое дълбоко въздух. Имаше достатъчно кислород, въпреки че затвореното пространство наистина изглеждаше задушно. Макар че определено нямаше да се задуши тук, тя искаше да се увери, че може да напусне конструкцията, когато пожелае. Извъртя ръце и се опита да избута навън куба.

Нова вълна на паника я заля — кубът не помръдваше. Полето на структурната цялост може би не й позволяваше да излезе.

Тя сви ръцете си в юмрук и отново блъсна куба…

… и той се отдели, падна на постлания с килим под, като страната с вакуумния държач остана отгоре.

Хедър усети, че се хили глуповато на собствената си паника. Навярно беше добре, че конструкцията не е космически кораб — щеше да направи първия контакт с пълни гащи.

Тя излезе навън, протегна се и изчака да се успокои малко.

След това опита още веднъж като се качи в конструкцията и с помощта на държача за стъкло затвори това, което вече възприемаше като «кубична врата».

Този път просто седеше и чакаше очите й да свикнат с полумрака, вдишвайки топлия въздух.

Хедър се вгледа във фосфоресциращите фигури върху панела пред нея, опитвайки се да извлече някакъв смисъл от рисунъка. Разбира се, нямаше как да знае дали беше ориентирала конструкцията в правилната посока. Можеше да гледа настрани или…

Или назад. Точно така, навярно седеше в обратна посока и всъщност гледаше назад. Пространството беше твърде тясно, за да се обърне обратно. Тя махна кубичната врата, провеси краката си навън и се извъртя. След като се настани, с лице към късата част на колоната вместо към дългата, тя хвана вакумната дръжка, за да затвори.